Тази история, която отхвърля каквито и да било връзки на Галадриел с бунта на Феанор и дори говори за отделното й потегляне от Аман (заедно с Келеборн), влиза в дълбоко противоречие с всичко, казано другаде. Тя възниква от „философски“ (а не „исторически“) съображения, свързани от една страна с точната същност на нейното неподчинение във Валинор, а от друга — с нейната позиция и власт в Средната земя. Очевидно подобен вариант би наложил значителни промени в повествованието на „Силмарилион“; но баща ми несъмнено е възнамерявал да го стори. Тук трябва да отбележим, че името на Галадриел не се среща в първоначалния разказ за бунта и бягството на Нолдорите, който е съществувал далеч преди появата на нейния образ; естествено, след въвеждането й в разказите за Първата епоха нейните действия все още са могли да бъдат променяни радикално, тъй като „Силмарилион“ не е бил отпечатан. Публикуваната книга обаче бе съставена от изцяло завършени повествования, тъй че не можеше да се съобразява със замислите за неосъществени промени.
От друга страна превръщането на Келеборн в Телерийски елф от Аман противоречи не само на твърденията от „Симарилион“, но и на вече цитираните откъси от „Започва път от моя праг“ и Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“, където Келеборн е представен като Синдар от Белерианд. Колкото до въпроса защо е трябвало да се прави толкова съществена промяна в неговата история, бихме могли да отговорим, че тя възниква заради новия елемент от разказа, според който Галадриел напуска Аман отделно от войската на бунтовните Нолдори; но Келеборн вече е преобразен като Телерийски елф и в цитирания по-горе откъс, според който Галадриел взима участие в бунта и напуска Валинор заедно с Феанор, без да се уточнява как по-късно Келеборн е достигнал Средната земя.
По-ранната история (без да броим въпроса около изгнанието и прошката), за която се отнасят твърденията в „Силмарилион“, „Започва път от моя праг“ и Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“, изглежда напълно ясна: Галадриел идва в Средната земя като един от водачите на втория нолдорски отряд, среща Келеборн в Дориат и по-късно се омъжва за него; той е внук на Тинголовия брат Елмо — неясен образ, за когото се казва само, че е по-малък брат на Елве (Тингол) и Олве, и че бил „обичан от Елве, с когото останал“. (Синът на Елмо бил наречен Галадон, а негови синове били Келеборн и Галатил; Галатил имал дъщеря на име Нимлот, която се омъжила за Тинголовия наследник Диор и станала майка на Елвинг. Според това родословие Келеборн е бил роднина на Галадриел — внучка на Олве от Алквалонде; но все пак в този вариант родството им е по-далечно, отколкото при другия, в който той също се оказва внук на Олве.) Нормално е да се предположи, че Келеборн и Галадриел са очевидци на гибелта на Дориат (на едно място е споменато, че Келеборн „избягал от опустошението на Дориат“) и може би са подпомогнали бягството на Елвинг със Силмарила към Сирионските заливи — но това не е записано никъде черно на бяло. В Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ се упоменава, че Келеборн живял известно време в Линдон южно от Лунния залив112; така или иначе, рано през Втората епоха двамата минали през Планините и се прехвърлили в Ериадор. По-нататъшната им история от същия етап (така да се каже) на бащиното ми творчество е разказана в краткото повествование, което следва.
Текстът под това заглавие представлява кратка, набързо написана и много грубо съставена чернова, която обаче си остава едва ли не единственият повествователен източник за събитията из Запада на Средната земя до разгрома и прогонването на Саурон от Ериадор през 1701 година на Втората епоха. Извън този ръкопис не съществува почти нищо, освен кратките и редки бележки в „Разказ за годините“ и твърде общия, избирателно съставен разказ „За Всевластните Пръстени и Третата епоха“ (публикуван в „Силмарилион“). Няма съмнение, че настоящият текст е бил написан след отпечатването на „Властелинът на Пръстените“ — както защото в него се споменава книгата, така и поради факта, че Галадриел е наречена дъщеря на Финарфин и сестра на Финрод Фелагунд (защото това са последните имена на тези принцове, въведени в преработеното издание; виж Бележка 20). Текстът е поправян многократно и не винаги има начин да се разбере кое спада към времето на написване и кое е прибавено в по-късни периоди. Такъв е случаят със забележките за Амрот, според които той се оказва син на Галадриел и Келеборн; но тъй като тези забележки изглеждат вмъкнати, смятам за напълно сигурно, че това е по-нов замисъл, възникнал след написването на „Властелинът на Пръстените“. Ако в момента на писане е било предвидено той да бъде техен син, фактът несъмнено би бил отразен още тогава.
112
Бел.2: В една бележка от непубликуван материал се казва, че елфите в Харлиндон (тоест Линдон на юг от Лунния залив) са били предимно от Синдарски произход и тяхната област спадала към владенията на Келеборн. Естествено е да свържем това с твърдението от Приложение Б; но бележката може да се отнася до по-късен период, тъй като пътуванията и жилищата на Келеборн и Галадриел след падането на Ерегион през 1697 г. са останали почти напълно неизяснени.