Заслужава да обърнем особено внимание на това, че в този текст не само не се споменава забраната за завръщане на Галадриел към Запада, но от един начален пасаж дори изглежда, че изобщо не е съществувала подобна идея; а по-нататък оставането на Галадриел в Средната земя след поражението на Саурон в Ериадор се приписва на нейното убеждение, че не бива да си тръгва, преди той да бъде победен завинаги. Това е основният аргумент в полза на изложеното малко по-горе (колебливо) мнение, че историята на нейното прогонване е възникнала след написването на „Властелинът на Пръстените“; за сравнение виж по-нататък и съответния пасаж в историята на Елесара.
Онова, което следва, е преразказ на този текст с вмъкнати коментари в големи скоби.
Галадриел била дъщеря на Финарфин и сестра на Финрод Фелагунд. В Дориат я посрещали с радост, понеже майка й Еарвен била щерка на Олве от Телерите и племенница на Тингол, а и защото Финарфиновият род нямал вина за Братоубийството в Алквалонде; и тя станала приятелка на Мелиан. В Дориат срещнала Келеборн, внук на Тинголовия брат Елмо. От обич към Келеборн, който не желаел да напусне Средната земя (а навярно и от горделивост, понеже била сред ония, що побързали да заминат натам), тя не се върнала на запад след Мелкоровото падение, а заедно с Келеборн прекосила Еред Линдон и минала в Ериадор. Когато достигнали тия земи, заедно с тях имало много Нолдори, а също тъй Сиви и Зелени елфи; и известно време живели в областта около езерото Ненуиал (Бледоздрач, северно от Графството). Постепенно Келеборн и Галадриел се утвърдили като Владетел и Владетелка на Нолдорите на Елдарите в Ериадор, включително и на бродещите племена от Нандорски произход, които никога не минали на запад от Еред Линдон и слезли в Осирианд [виж „Силмарилион“, стр. 112]. По време на престоя им край Ненуиал, някъде между 350 и 400 година се родил синът им Амрот. [Не се уточнява къде и кога е родена Келебриан — дали там, дали по-късно в Ерегион или още по-късно в Лориен.]
Ала накрая Галадриел усетила, че Саурон отново е оставен на воля, както в древните дни на Мелкоровия плен [виж „Силмарилион“, стр. 55]. Или по-точно — понеже Саурон още нямал собствено име и не се долавяло, че деянията му идат от един-единствен зъл дух и пръв Мелкоров слуга — усетила, че нейде по света е плъзнало целенасочено зло и изворът му сякаш се намира далече на изток, отвъд Ериадор и Мъгливите планини.
Затуй около 700 г. от Втората епоха Келеборн и Галадриел заминали на изток и създали (първото, но далеч не единствено) Нолдорско кралство в Ерегион. Може би Галадриел избрала това място, защото познавала джуджетата от Хазад-дум (Мория). Тогава и по-късно винаги имало джуджета по източните склонове на Еред Линдон113, където били древните им обиталища Ногрод и Белегост — недалеч от Ненуиал; но основната част от тях се преселили в Хазад-дум. Келеборн не обичал джуджетата от което и да било племе (както показал пред Гимли в Лотлориен) и никога не им простил за участието в гибелта на Дориат; ала в онзи набег се включила само войската на Ногрод, а и тя била унищожена при битката край Сарн Атрад [„Силмарилион“, стр. 305]. Джуджетата в Белегост посрещнали вестта за тази беда с отчаяние и страх от нейните последствия, та затуй побързали да заминат на изток към Хазад-дум114. Тъй че джуджетата от Мория би трябвало да се смятат за невинни в това злодеяние и дружелюбно настроени към елфите. Във всеки случай по този въпрос Галадриел се оказала много по-далновидна от Келеборн; и от самото начало прозряла, че Средната земя не ще се отърве от „останалото зло“ подир Моргот другояче, освен чрез съюз между всички народи, що повече или по-малко се възправяли по свой начин срещу него. Донякъде тя гледала джуджетата и с око на командир, виждайки в тях най-добрите бойци против орките. При това Галадриел била от Нолдорите и проявявала вродена симпатия към техния нрав и страстното им увлечение по занаятите — симпатия далеч по-силна, отколкото се срещала между някои Елдарски родове; джуджетата били „Чеда на Ауле“, а Галадриел, както и мнозина други Елдари, се учела във Валинор от Ауле и Явана.
С Галадриел и Келеборн дружал един нолдорски майстор на име Келебримбор. [Тук се твърди, че той бил между оцелелите от Гондолин и някога го смятали за един от най-славните майстори на Тургон; но по-късно текстът е преработен и той става потомък на Феанор, както се споменава в Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ и по-подробно в „Силмарилион“ (стр. 223 и 371), където е казано, че той бил син на петия Феаноров син Куруфин, но се отрекъл от баща си и останал в Нарготронд след изгонването на Келегорм и Куруфин.] Келебримбор „бил безумно влюбен в занаятите почти като джудже“; скоро станал главен майстор на Нарготронд и установил тесни връзки с джуджетата от Хазад-дум, сред които най-близък приятел му бил Нарви. [В надписа върху Западната порта на Мория Гандалф разчита думите: Им Нарви хаин ехант: Келебримбор о Ерегион теитант и тхив хин — „Аз, Нарви, ги сътворих. Келебримбор от Зелеников край изписа тия знаци“. „Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 4.] Както елфите, така и джуджетата имали голяма полза от този съюз — тъй Ерегион станал далеч по-могъщ, а Хазад-дум далеч по-красив, което не биха могли да постигнат поотделно.
113
Бел.3: За сравнение виж „Задругата на Пръстена“, книга 1, глава 2: „Старият Път изток-запад пресичаше Графството, устремен към Сивите заливи, и джуджетата открай време пътуваха по него до мините си в Сините планини“.
114
Бел.4: В Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ е казано, че древните градове Ногрод и Белегост били разрушени при рухването на Тангородрим; но „Разказ за годините“ в Приложение Б твърди: „Около 40 г. много джуджета напускат древните си градове в Еред Луин, отиват към Мория и умножават тамошното население“.