Но сега Саурон се опитал да завладее Ериадор — Лоринанд щял да изчака. Ала докато опустошавал земите, избивал или прогонвал малките групички хора и преследвал оцелелите елфи, мнозина избягали на север да се влеят в Елрондовата армия. А главната цел на Саурон била да превземе Линдон, където вярвал, че има най-голяма надежда да завладее поне един от Трите Пръстена; затуй сбрал разпръснатите си отряди и поел на запад към земите на Гил-галад, като съсипвал всичко по пътя си. Но силата му била намаляла, понеже трябвало да изостави голяма част от войската срещу Елронд, та да не бъде нападнат в гръб.
А Нуменорците от дълги години водели своите кораби към Сивите заливи и там ги посрещали с радост. Щом заподозрял, че Саурон може да влезе в открита война с Ериадор, Гил-галад пратил вест до Нуменор; и в очакване на война Нуменорците почнали да строят укрепления по линдонските брегове. Когато през 1695 г. Саурон нахлул в Ериадор, Гил-галад призовал Нуменор на помощ. Тогава крал Тар-Минастир пратил могъщ флот; ала помощта се забавила и достигнала бреговете на Средната земя едва през 1700 г. По това време Саурон вече бил овладял цял Ериадор освен обсадения Имладрис и стигнал до бреговете на река Лун. Призовал нови войски, които наближавали от югоизток и вече се намирали в Енедваит край Тарбадските бродове, където имало слаба охрана. Гил-галад и Нуменорците отбранявали бреговете на Лун в отчаян опит да удържат Сивите заливи, когато в последния миг пристигнала мощта на Тар-Минастир; и Сауроновата войска била разбита и отблъсната. Нуменорският адмирал Кирятур пратил част от своите кораби да стоварят десант на юг.
Саурон отново бил отблъснат на югоизток след кървава битка край Сарнов брод (бродовете на Барандуин); и макар да получил подкрепления от Тарбад, изведнъж пак открил зад гърба си нуменорска войска, защото Кирятур бил спуснал многочислен десант край устието на река Гватло (Сивталаз), „където имало малко нуменорско пристанище“. [Това е пристанището Винялонде на Тар-Алдарион, наречено по-късно Лонд Даер; виж Приложение Г.] В битката при Гватло Саурон бил разбит окончателно и сам едва се спасил от гибел. Оцелелият му малък отряд бил нападнат в Източен Каленардон и той избягал само с един-единствен телохранител към областта, наречена по-късно Дагорлад (Бойно поле), а оттам унижен и съсипан се върнал в Мордор и дал клетва да отмъсти на Нуменор. Армията, която обсаждала Имладрис, била хваната в обръч между Елронд и Гил-галад и изтребена до крак. Ериадор се избавил от враговете, ала лежал в руини.
По онова време свикали Съвет120 и решили елфическата твърдина на изток от Ериадор да бъде поддържана в Имладрис, а не в Ерегион. Пак по това време Гил-галад дал Синия Пръстен Вилия на Елронд и го определил за свой наместник в Ериадор; а Червения Пръстен задържал при себе си и го поверил на Кирдан едва когато напуснал Линдон в дните на Последния съюз121. За дълги години настанал мир по Западните земи и през това време заздравели техните рани; ала Нуменорците били усетили в Средната земя вкуса на властта и оттогава почнали да изграждат селища по западното крайбрежие [според „Разказ за годините“ това става „около 1800 г.“], та задълго мощта им била тъй голяма, че Саурон не дръзвал да стъпи на запад от Мордор.
В заключителния пасаж повествованието отново се връща към Галадриел и разказва как копнежът й по морето се засилил дотолкова (макар че смятала за свой дълг да остане в Средната земя докато Саурон бъде победен напълно), че решила да напусне Лоринанд и да заживее по крайбрежието. Поверила Лоринанд на Амрот и като минала пак през Мория заедно с Келебриан, отишла в Имладрис да търси Келеборн. Там (по всяка вероятност) го открила и дълго живели заедно; тогава Елронд за пръв път видял Келебриан и я обикнал, макар да не разкрил това. Именно по време на този престой бил свикан Съветът, за който се споменава по-горе. Но по-късно [няма никакви указания за датата] Галадриел, Келеборн и Келебриан напуснали Имладрис и заминали за слабо населените области между устието на Гватло и Етир Андуин. Там се заселили в Белфалас на място, наречено по-късно Дол Амрот; и там понякога ги посещавал синът им Амрот, а след време към тях се присъединили Нандори от Лоринанд. Едва много по-късно през Третата епоха, когато Амрот бил изчезнал, а над Лоринанд отново надвиснала заплаха, Галадриел се завърнала там през 1981 г. С това завършва текстът на ръкописа „Относно Галадриел и Келеборн“.
120
Бел.10: Тук текстът е поправен с думите „първият Бял съвет“. В „Разказ за годините“ се посочва, че Белият съвет е създаден през 2463 г. от Третата епоха; но може би Съветът през Третата епоха нарочно е взел името на онзи древен Съвет, особено като се има предвид, че неколцина членове на единия са участвали и в другия.
121
Бел.11: Малко по-рано в повествованието е казано, че Гил-галад дал Червения Пръстен Нария на Кирдан веднага, след като го получил от Келебримбор, и това съвпада с твърденията в Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ и „За Всевластните Пръстени“, че Кирдан съхранявал Пръстена от самото начало. Новото твърдение е включено като бележка в полето на текста, но влиза в противоречие с всички останали.