Тук трябва да отбележим, че липсата на противоположни твърдения във „Властелинът на Пръстените“ насочва мнозина изследователи към естественото предположение, че Галадриел и Келеборн са останали в Лотлориен през втората половина на Втората и цялата Трета епоха; но не е така, макар че тяхната история от ръкописа „Относно Галадриел и Келеборн“ впоследствие е била съществено променена, както ще проличи и по-долу.
Няколко страници по-горе споменах, че ако при създаването на „Властелинът на Пръстените“ Амрот е бил смятан за син на Галадриел и Келеборн, толкова важна връзка едва ли би убягнала от внимание. Но така или иначе, след време тази родствена връзка е отхвърлена. Привеждам тук кратък разказ (написан през 1969 г. или по-късно) под заглавието „Част от Легендата за Амрот и Нимродел, преразказана накратко“.
Амрот станал крал на Лориен след като баща му Амдир загинал в Дагорладската битка [през 3434 г. на Втората епоха]. Много години царувал мир по неговите земи подир поражението на Саурон. Макар и Синдар по произход, той живеел според обичаите на горските елфи и домът му бил върху високи дървета над могилата, наречена по-късно Керин Амрот. Тъй постъпвал поради любовта си към Нимродел. Дълги години я обичал и понеже тя не го желаела, не си взел друга съпруга. Всъщност Нимродел го обичала, защото дори сред Елдарите се отличавал по хубост, храброст и мъдрост; ала тя била от Горските елфи и съжалявала за идването на елфите от Запада, що носели (или поне тъй се говорело) войни и нарушавали древния мир. Говорела само езика на своето племе, дори и когато излязъл от употреба сред народа на Лориен122; и живеела сама край водопадите на река Нимродел, чието име носела. Ала когато ужасът изскочил от Мория, та прогонил джуджетата и наместо тях орки взели да се прокрадват в горите, тя избягала сама и потресена към южните пущинаци [през 1981 г. от Третата епоха]. Тръгнал Амрот след нея и най-подир я открил край дебрите на Ветроклин, що по онова време били много по-близо до Лориен123. Казвала, че не смее да влезе в гората, защото дърветата сякаш я заплашвали, а някои дори се местели да й преградят пътя.
Дълго разговаряли там Амрот и Нимродел; и накрай се обрекли един на друг.
— Ще устоя на думата си — рекла тя, — и ще се оженим веднага, щом ме отведеш в спокойна страна.
А Амрот се заклел заради нея да напусне своя народ въпреки тежките времена и заедно да подирят такава страна.
— Ала няма такава днес в Средната земя — добавил той — и не ще има вече покой за елфическия народ. Ще трябва да се прехвърлим през Великото море към древния Запад. — После й разказал за пристанището на юг, където някога били пристигнали мнозина от неговото племе. — Днес те са намалели, защото мнозина отплаваха към Запада; ала останалите още строят кораби и предлагат помощ на всеки, който дойде при тях, изморен от Средната земя. Казват, че благосклонното разрешение на Валарите да отидем отвъд Морето сега се разпростирало и над всички ония, що тръгнали на Големия поход, макар да не са стигнали някога до бреговете и да не са съзирали още Блаженото царство.
Няма тук място да разкажем за тяхното пътешествие към страната Гондор. Туй било през времето на крал Еарнил Втори, предпоследен от владетелите на Южното кралство, и смут царял по земите му. [Еарнил II царува в Гондор от 1945 до 2043 г.] Другаде е разказано [но не е съхранен подобен ръкопис] как се разделили и как подир напразно търсене Амрот слязъл в елфическото пристанище и открил, че там са останали само неколцина. Дори един кораб не стигали да запълнят, а и само един здрав им оставал. Поради туй се готвели да напуснат и да изоставят навеки Средната земя. Те сърдечно посрещнали Амрот и се зарадвали, че тъй ще укрепят малкия си отряд; но не желаели да чакат Нимродел, понеже им се струвало, че вече няма надежда да дойде.
— Ако е минала през населените земи на Гондор — казвали те, — от никого не би видяла зло и дори щяха да й помогнат; защото людете от Гондор са добри и ги управляват потомци на древните Елфически приятели, що още умеят донякъде да говорят езика ни; но планините гъмжат от враждебни люде и зли твари.
Годината отминавала, настанала есен и скоро щели да повеят могъщи ветрове, опасни и неблагоприятни дори за елфическите ладии, ако плавали близо до Средната земя. Ала тъй велика била скръбта на Амрот, че още с няколко седмици задържали отплаването си; и живеели върху кораба, понеже къщите им на брега били запустели и празни. И една нощ налетяла есенна буря, една от най-страховитите според аналите на Гондор. Тя дошла откъм студената Северна пустош, минала с рев през Ериадор и нахлула в Гондор, разрушавайки всичко по пътя си; не я възпрели Белите планини, та много човешки кораби били пометени в залива Белфалас и вече не се завърнали. Леката елфическа ладия се откъснала от пристана и дивите вълни я понесли към умбарските брегове. Не дошла повече вест от нея до Средната земя, ала създаваните за това пътешествие елфически кораби никога не потъвали, тъй че тя несъмнено напуснала Кръговете на света и накрая стигнала до Ересеа. Но не отвела натам Амрот. Вихърът бил налетял над гондорските брегове тъкмо докато зората надничала през бурните облаци; а когато Амрот се събудил, корабът вече бил далеч от сушата. С отчаян вик „Нимродел!“ се хвърлил той в морето и заплувал към чезнещия бряг. С острия си елфически взор моряците дълго го виждали как се бори с вълните, чак додето изгряващото слънце разкъсало облаците и осветило за миг в далечината русата му коса като златна искрица. Повече не го видели в Средната земя ни елфически, ни човешки очи. Не се знае що станало с Нимродел, макар да има много легенди за съдбата й.