Гватло е едно от малкото географски названия, които получили известност в Нуменор извън кръга на моряците и били преведени на Адунаически език. В превод името станало Агатуруш.
За историята на Лонд Даер и Тарбад се споменава в същия очерк и при анализа на името Гландуин:
Гландуин означава „гранична река“. Първоначално (през Втората епоха) тя получила това име тъй като била южна граница на Ерегион, отвъд която живеели древни и най-често враждебни племена, като например прадедите на Дунеземците. По-късно заедно с река Гватло, получена от сливането й с Митейтел, оформяла южните предели на Северното кралство. По-нататък земите между Гватло и Исен (Сир Ангрен) се наричали Енедваит („Среден народ“); те не спадали към никое кралство и в тях никога не е имало постоянни селища на хора от нуменорски произход. Но големият Път север-юг, който бил основната сухопътна връзка между Двете кралства, минавал през тази област от Тарбад до Бродовете на Исен (Етраид Енгрин). Преди западането на Северното кралство и злополуките на Гондор, а всъщност чак до Страшната чума през 1636 г. на Третата епоха, двете кралства проявявали интерес към тия земи, като съвместно изградили и поддържали Тарбадския мост и дългите укрепени шосета към него от двете страни на Гватло и Митейтел през мочурливите равнини на Минхириат и Енедваит134. Там бил поддържан значителен гарнизон от войници, моряци и строители до седемнайсети век на Третата епоха. Но от това време нататък областта бързо западнала и отново се превърнала в диви мочурища далеч преди периода, описан във „Властелинът на пръстените“. Когато Боромир предприел дългото пътешествие от Гондор до Ломидол — в повествованието не са оценени по достойнство силата и храбростта, необходими за това начинание — Пътят север-юг вече не съществувал, единствено тук-там се срещали полуразрушени останки от древните шосета, по които отчаяно храбър пътник можел да се добере до Тарбад само за да открие там руини върху чезнещите насипи и опасен брод през развалините на моста — широк, но все пак сравнително проходим, защото на онова място реката била плитка и бавна.
Ако името Гландуин все пак се помнело, знаели го единствено в Ломидол; и се отнасяло само до горното течение, където реката все още била бърза, преди да навлезе в равнините и да изчезне сред мочурищата — лабиринт от блата, езерца и локви, чиито единствени обитатели били рояци лебеди и други водни птици. Дори реката да е имала име, то трябва да е било на езика на Дунеземците. В „Завръщането на краля“ (книга 6, глава 6) тя е наречена Лебедова река просто защото слиза към Нин-ин-Елиф — „Водни земи на Лебедите“135.
В преработената карта към „Властелинът на Пръстените“ баща ми възнамеряваше да включи Гландуин като име на горното течение и да отбележи блатата с названието Нин-ин-Елиф (или Лебедорой). В крайна сметка намерението му бе разбрано погрешно, защото върху картата на Полин Бейнс долното течение е наречено „река Лебедорой“, а на картата в книгата, както отбелязах малко по-рано, имената са сложени неправилно.
Можем да отбележим, че в „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 3) Тарбад е наречен „руините на древния град“, а Боромир казва в Лотлориен, че е изгубил коня си край Тарбад, когато минавал брода на Сивталаз (пак там, книга 2, глава 8). Според „Разказ за годините“ бягството от Тарбад е станало през 2912 г. от Третата епоха, когато ужасни наводнения опустошили Енедваит и Минхириат.
От тия анализи проличава, че след написването на „Относно Галадриел и Келеборн“ идеята за нуменорско пристанище в устието на Гватло се е разраснала от „малко нуменорско пристанище“ до Голямото пристанище Лонд Даер. Разбира се, това е Винялонде или Новото пристанище от „Алдарион и Ерендис“, макар че тия имена не се споменават в току-що цитирания текст. В „Алдарион и Ерендис“ е казано, че подхванатите отново от Алдарион строежи във Винялонде след възкачването му на престола „тъй и не били довършени“. Това вероятно означава само, че не са били довършени от него; защото по-нататъшната история на Лонд Даер предполага, че най-сетне пристанището е било възстановено и укрепено срещу морската стихия, а и същият откъс от „Алдарион и Ерендис“ казва по-нататък, че Алдарион „положил основа за успехите на Тар-Минастир в първата война против Саурон подир много години; без неговите дела — точно както предвиждал — нуменорският флот не би успял да пренесе навреме своята мощ където била необходима“.
134
В ранните дни на тези кралства най-бързият път от едното до другото (освен когато ставало дума за големи армии) бил по море до древното пристанище в устието на Гватло и нагоре до речното пристанище Тарбад, а сетне по Пътя. Древната крайморска крепост и големите й кейове лежали в разруха, но с тежък труд в Тарбад било изградено пристанище, способно да приема морски кораби, а край него и укрепление върху високи насипи от двете страни на реката, за да охранява прочутия по онова време Тарбадски мост. Древното пристанище било от най-древните строежи на Нуменорците, започнато от прославения крал-мореплавател Тар-Алдарион, а по-късно разширено и укрепено. Наричало се Лонд Даер Енед, тоест Голямото средно пристанище (тъй като се намирало между Линдон на север и Пеларгир в устието на Андуин). Бележка на автора.
135
Лебед на Синдарински е