Недовършени предания

За погрешното свързване на името Галадриел с думата галад баща ми пише:

Когато Келеборн и Галадриел станали повелители на елфите от Лориен (които били по произход предимно Горски елфи и се наричали Галадрими), името на Галадриел било свързано с дърветата, като тази връзка била подпомогната и от името на съпруга й, в което сякаш също имало дървесен елемент; затова извън Лориен, където помръкнали спомените за древните времена и историята на Галадриел, нейното име често се бъркало с това на Галадримите. Но не и в Лориен.

Част трета Третата епоха

I Гибел сред перуникови поля

Подир Сауроновото падение Исилдур, син и наследник на Елендил, се завърнал в Гондор. Там приел Елендилмира136 като крал на Арнор и се провъзгласил за върховен владетел над всички Дунедаини на север и юг; защото бил горделив и доблестен мъж. Една година останал в Гондор, за да възстанови реда и да очертае границите137; но почти цялата армия на Арнор се завърнала в Ериадор по нуменорския път от Бродовете на Исен до Форност.

Когато накрая решил, че вече вече може да се завърне в своето кралство, обзело го нетърпение и пожелал най-напред да мине през Имладрис; защото там бил оставил съпругата и най-малкия си син138, а освен туй срочно му трябвал съвет от Елронд. Затова избрал да потегли на север от Осгилиат през Андуинската долина към Кирит Форн ен Андрат, високият северен проход, що слизал към Имладрис139. Добре познавал областта, понеже често пътувал из нея преди Войната на Съюза и по същия път бил тръгнал на бой заедно с людете от Източен Арнор и отряда на Елронд140.

Дълго било пътешествието, ала единственият друг път — на запад, сетне на север до кръстопътя в Арнор и след туй на изток към Имладрис — щял да е още по-дълъг142. За ездачи може би нямало да е по-бавен, но Исилдур не разполагал с подходящи коне за езда143; в прежни дни може би щял да е и по-безопасен, но Саурон вече бил унищожен, а народът от Долината помогнал за тази победа. Нямал от какво друго да се тревожи Исилдур, освен от умората и капризите на времето, ала с туй трябвало да се съобразява всеки, комуто се наложело да тръгне надалеч из Средната земя144.

И тъй, както разказват преданията, към края на втората година от Третата епоха Исилдур напуснал Осгилиат в началото на месец Иванет145 с надеждата да достигне Имладрис след четирийсет дни, сиреч към средата на Нарбелет, преди зимата да се зададе откъм Севера. В едно ясно утро Менелдил146 се сбогувал с него край Източната порта на Моста и рекъл:

— Тръгвай сега без да се бавиш и дано лъчезарното Слънце вечно грее над твоя път!

Заедно с Исилдур освен тримата му синове Елендур, Аратан и Кирион147, тръгнала и личната му охрана от двеста бойци — храбри и закалени в сраженията арнорски мъже. За пътешествието им не се разказва нищо, освен че минали през Дагорлад и продължили на север през необятните пущинаци южно от Зеленогор Велики. На двайсетия ден, когато зърнали в далечината пред себе си горите по възвишенията, обагрени от Иванет в златисто-червени отблясъци, ненадейно небето се заоблачило и мрачен вихър донесъл дъждове откъм откъм езерото Рун. Четири дни валяло; затуй когато наближили подстъпите към Долината между Лориен и Амон Ланк148, Исилдур се отклонил от придошлите бързи води на Андуин и тръгнал нагоре по стръмните склонове от източната му страна, за да открие древните пътища на Горските елфи, що минавали досами Гората.

Тъй станало, че в късния следобед на трийсетия ден от пътешествието пътниците минавали покрай северните предели на Перуникови поля149 по една пътека, водеща към тогавашното Трандуилово кралство150. Ясният ден вече гаснел; над далечните планини се сбирали облаци, обагрени в пурпур от клонящото към залез слънце; дълбоките долини вече тънели в сиви сенки. Дунедаините пеели, защото дневният преход наближавал към края си и зад гърба им оставали три четвърти от дългия път към Имладрис. Отдясно Гората се извисявала над стръмните баири, слизащи към пътеката, а надолу склонът ставал по-полегат и постепенно се сливал с долината.

136

Бел.1: Елендилмирът се споменава с бележка под линия в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“: кралете на Арнор не носели корона, „а лъчезарен безценен камък, наречен Елендилмир, що означава Звезда на Елендил, и го прикрепвали върху челата си със сребърен обръч“. Тази бележка дава отправки и към други споменавания за Звездата на Елендил в хода на повествованието. Всъщност имало е не един, а два камъка с това име; виж края на настоящата глава.

137

Бел.2: Както е разказано в Преданието за Кирион и Еорл, извлечено от загубени днес древни описания на събитията, що довели до Клетвата на Еорл и съюза между Гондор и Рохиримите. (Бележка на автора.)

138

Бел.3: Най-малкият син на Исилдур е бил Валандил, трети крал на Арнор — виж „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 383–384). В Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ се твърди, че той е роден в Имладрис.

139

Бел.4: Единствено тук срещаме елфическото име на този проход. Много по-късно в Ломидол джуджето Гимли141 го нарича „Високия проход“: „ако не бяха Беорнингите, пътуването от Дейл до Ломидол отдавна би станало невъзможно. Тия храбри мъже държат открити Високия проход и Равноскалския брод“. („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 1.) Именно в този проход орките пленяват Торин Дъбощит и неговите спътници („Хобитът“, глава 4). Андрат несъмнено означава „дълго катерене“; виж Бележка 16 към „Историята на Галадриел и Келеборн“.

140

Бел.5: За сравнение виж „За Всевластните Пръстени“ („Симарилион“, стр. 382): „и се отправил на север да отнесе Пръстена в своята съкровищница“

142

Бел.6: Над триста левги [има се предвид избраният от Исилдур маршрут] и почти навсякъде без пътища; по онова време нуменорските пътища се изчерпвали с големия път между Гондор и Арнор през Каленардон, сетне на север през Гватло край Тарбад и накрая към Форност; и Пътя изток-запад от Сивите заливи до Имладрис. Тези пътища се пресичали в една точка [Брее] западно от Амон Сул (Бурния връх), докъдето според нуменорските мерки имало триста деветдесет и две левги от Осгилиат и още сто и шестнайсет на изток до Имладрис — общо петстотин и осем левги. (Бележка на автора.) За нуменорските мерки за дължина виж Приложението.

143

Бел.7: В своята страна Нуменорците имали коне и ги ценели високо [виж „Описание на Нуменор“]. Но не ги използвали за война, защото всичките им войни се водели отвъд морето. Освен това Нуменорците били снажни и силни, тъй че бойците им обикновено носели тежка броня и оръжия. В селищата си по крайбрежието на Средната земя те отглеждали коне, но рядко ги яздели по друг повод, освен за състезания и развлечение. При война ги използвали само вестоносците и отрядите леко въоръжени стрелци (които най-често не били от нуменорски произход). Във Войната на Съюза загинали много коне, затова тия животни трудно се намирали в Осгилиат. (Бележка на автора.)

144

Бел.8: Из тия пусти земи пътешествениците се нуждаели от багаж и провизии; защото не се надявали да открият човешки или елфически селища преди кралството на Трандуил, което било почти в края на пътешествието им. По време на похода всеки от тях носел храна за два дни (без да се брои споменатата в текста „неприкосновена кесийка“; останалата храна и другите багажи се носели от дребни, издръжливи кончета, които според преданията били открити да бродят волни и диви из просторните равнини на югоизток от Зеленогор. По-късно те били опитомени; но макар че носели тежки товари (без да бързат), не позволявали никому да ги язди. Отрядът разполагал само с десет от тези кончета. (Бележка на автора.)

145

Бел.9: На петия ден от месец Явание според „Кралското летоброене“, което с някои леки промени все още се използвало в Графството. Месец Явание (Иванет) съответствал на Халимат, тоест днешния септември, а Нарбелет — на октомври. Ако всичко вървяло добре, четирийсет дни (до петнайсетия ден от Нарбелет) щели да бъдат достатъчни. Пътешествието вероятно е покривало не по-малко от триста и осем левги; но дунедаинските войници са били снажни, силни и издръжливи, тъй че можели „с лекота“ да изминават по осем левги на ден в пълно бойно снаряжение — изминавали ги на осем прехода по една левга с кратки почивки след всеки преход (думата лар със Синдарински еквивалент даур първоначално е означавала спирка или почивка) и един час отдих по пладне. Така „целодневният“ преход е траел около десет часа и половина, от които осем в движение. При добро хранене бойците можели да поддържат това темпо за дълги периоди. А при необходимост достигали и много по-голяма бързина — до дванайсет левги дневно (в краен случай и повече), но само за кратко време. По време на злощастните събития в откритите местности на географската ширина на Имладрис (която наближавали) денят е траел около единайсет часа; в средата на зимата обаче дължината му спадала под осем часа. Но в мирно време из Севера не се предприемали дълги пътешествия от началото на Хисуи (Хисиме, тоест ноември) до края на Нинуи (Нениме, тоест февруари). (Бележка на автора.) В Приложение Г към „Властелинът на Пръстените“ е разказано подробно за календарите, използвани в Средната земя.

146

Бел.10: Менелдил бил племенник на Исилдур, син на по-малкия му брат Анарион, загинал при обсадата на Барад-дур. Исилдур го провъзгласил за крал на Гондор. Менелдил бил любезен, но далновиден мъж и не разкривал замислите си. Всъщност той се радвал, че Исилдур и синовете му си заминават и се надявал делата из Севера да приковат задълго цялото им внимание. (Бележка на автора.)

В непубликувани летописи за потомците на Елендил е казано, че Менелдил бил четвъртият син на Анарион, роден през 3318 г. от Втората епоха, и че бил последният човек, роден в Нуменор. Единствено в цитираната по-горе бележка срещаме подробности за характера му.

147

Бел.11: И тримата се сражавали във Войната на Съюза, но Аратан и Кирион не взели участие при нахлуването в Мордор и обсадата на Барад-дур, тъй като Исилдур ги изпратил да заемат крепостта Минас Итил поради опасенията си, че Саурон ще се опита да избяга от Гил-галад и Елендил, да си пробие със сила път през прохода Кирит Дуат (наречен по-късно Кирит Унгол) и жестоко да отмъсти на Дунедаините преди гибелта си. Като любимец на Исилдур и негов наследник, Елендур придружавал баща си през цялата война (освен при последния двубой по склоновете на Ородруин) и бил посветен във всички негови планове. (Бележка на автора.)

Споменатите в предишната Бележка летописи твърдят, че най-големият син на Исилдур бил роден в Нуменор през 3299 г. от Втората епоха (самият Исилдур е роден 3209 г.).

148

Бел.12: Амон Ланк, тоест Голия хълм, бил най-високата точка на платото в югозападния ъгъл на Зеленогор и бил наречен тъй, понеже по него не растели дървета. По-късно се превърнал в Дол Гулдур, първата твърдина на Саурон след неговото възраждане. (Бележка на автора.)

149

Бел.13: Другото име на Перуникови поля е Лоег Нинглорон. Когато през Древните дни Горските елфи за пръв път се заселили там, на мястото имало езеро в дълбока низина, където най-бързото течение на Андуин слизало около седемдесет мили, преди да се слее с буйната Перуникова река (Сир Нинглор), идваща от Планините. На запад от Андуин езерото се разширявало, защото там склоновете на долината били по-стръмни; а на изток навярно стигало чак до подножието на дългите склонове, слизащи откъм Гората (по онова време също покрити с дървета) и обраслите с тръстики плитчини свършвали край полегатия склон, точно под пътеката, по която вървял Исилдур. Езерото се било превърнало в обширно блато, из което реката лъкатушела през пущинак от островчета, тръстикови гъсталаци и безброй жълти перуники, що надхвърляли на височина човешки бой, та дали името на цялата тази местност и на планинската река, край чието долно течение растели най-гъсто. Но блатото постепенно се отдръпвало на изток и по онова време в подножието на склоновете се разстилали равни ливади, обрасли с трева и ниски тръстики, през които можело свободно да се премине. (Бележка на автора.)

150

Бел.14: Много преди Войната на Съюза Орофер, крал на Горските елфи източно от Андуин, се разтревожил от слуховете за растящата мощ на Саурон и напуснал древните си владения около Амон Ланк (срещу Лориен, но от другата страна на реката). Три пъти се преселвал на север неговият народ и в края на Втората епоха живеел из западните долини на Емин Муил, където много елфи бродели волно през горите чак до Андуин, северно от древния път на джуджетата (Мен-и-Наугрим). Орофер се присъединил към Съюза, но загинал при щурма срещу Портите на Мордор. Синът му Трандуил се завърнал с остатъците от армията на Горските елфи една година преди похода на Исилдур.

Емин Дуир (Мрачните планини) представлявали група високи хълмове в североизточната част на Гората и били наречени тъй заради гъстите елови гори по техните склонове; но все още нямали лоша слава. По-късно, когато сянката на Саурон паднала над Зеленогор Велики и името на гората било променено от Ерин Гален на Таур-ну-Фуин (преведено като Мраколес), Емин Дуир се превърнал в свърталище на множество от най-злите му изчадия и получил името Емин-ну-Фуин, тоест Планини на Мраколес. (Бележка на автора.)

За Орофер виж Приложение Б към „Историята на Галадриел и Келеборн“; в един от цитираните там откъси оттеглянето на Орофер към Зеленогор се обяснява с желанието му да избегне джуджетата от Мория и властта на Келеборн и Галадриел в Лориен.

Елфическите названия на Планините на Мраколес не се срещат никъде другаде. В Приложение Е към „Властелинът на Пръстените“ елфическото име на Мраколес е Таур-е-Ндаеделос, тоест „гора на големия страх“; с приведеното тук име Таур-ну-Фуин, тоест „гора под нощта“, по-късно бил наречен Дортонион — гористото плато по северната граница на Белерианд през Древните дни. Употребата на едно и също име спрямо Мраколес и Дортонион е многозначителна като се има предвид голямата близост между двете места в картините на баща ми. След края на Войната за Пръстена Трандуил и Келеборн отново преименували Мраколес и го нарекли Ерин Ласгален, тоест Гора на Зелените листа (Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“).

Пътят на джуджетата Мен-и-Наугрим всъщност е Древния Горски път, описан в глава 7 на „Хобитът“. В една ранна чернова на настоящото повествование има бележка за „древния Горски път, който слизал от Имладриския проход, пресичал Андуин по мост (разширен и укрепен, за да минат армиите на Съюза) и продължавал през източната долина към Мраколес. По-надолу Андуин не можел да бъде прекосен никъде; защото на няколко мили след Горския път започвал стръмен склон и течението ставало много бързо чак додето достигало просторните Перуникови поля. Отвъд тях реката пак се ускорявала и набъбвала от множество притоци, чиито имена днес са забравени, освен тези на най-големите: Перуникова река (Сир Нинглор), Сребропът (Келебрант) и Липосвет (Лимлаит)“. В „Хобитът“ Горския път пресича реката през Стария брод и не се споменава някога там да е имало мост.