Недовършени предания

Ненадейно слънцето се скрило зад облак, в същия миг чули гнусните крясъци на орки и ги зърнали как изскачат от горските дебри, за да се втурнат надолу с бойни викове151. Под гаснещата светлина можели само да се догаждат за броя им, ала личало, че са многократно, може би дори десетократно повече от Дунедаините. Исилдур наредил да се строят в тангаил152, стена от щитове в две плътни редици, които можели да се извият назад, ако врагът нападне по фланговете и при необходимост да се превърнат в затворен кръг. Ако местността била плоска или противникът нападал отдолу, той щял да строи отряда си в дирнаит#16 и да нападне орките с надежда чрез могъществото на Дунедаините и техните оръжия да си пробие път и да разпръсне слисаните врагове; ала сега нямало как да го стори. Зло предчувствие натегнало като сянка в сърцето му.

— Жива е мъстта на Саурон дори и след гибелта му — рекъл той на Елендур, който стоял до него. — Тук усещам лукавство и замисъл! Няма надежда за помощ: Мория и лориен са далече назад, а до Трандуил има още четири дни път.

— А и носим несметни богатства — добавил Елендур, понеже бил посветен в тайните на баща си.

Орките вече наближавали. Обърнал се Исилдур към своя оръженосец и рекъл:

— Охтар153, поверявам ти туй на съхранение. — И му подал ножницата с парчетата от Елендиловия меч Нарсил. — Опази го от плен както можеш и на каквато и да било цена; та дори и ако трябва да те нарекат страхливец, що ме е изоставил. Вземи своя приятел и бягай! Върви! Повелявам ти!

Тогаз Охтар коленичил, целунал ръката му и двамата младежи побягнали надолу към мрачната долина154.

Орките може и да са забелязали тяхното бягство, ала не им обърнали внимание. Само спрели за малко да подготвят атаката. Най-напред изсипали дъжд от стрели, сетне изведнъж с мощен рев сторили каквото би предприел Исилдур на тяхно място и пратили тълпа от най-яките си бойци надолу по склона срещу Дунедаините, като се надявали тъй да разбият строя им. Но стената устояла на удара. Стрелите били безполезни срещу нуменорската броня. Могъщите мъже се извисявали и над най-високите орки, а техните копия и мечове стигали по-далеч от оръжията на враговете. Набегът трепнал, разкъсал се и отстъпил назад, оставяйки нападнатите да стоят непоклатимо сред купища посечени орки.

На Исилдур му се сторило, че врагът отстъпва към Гората. Хвърлил поглед назад. Слънцето чезнело зад планините и само едно червено ръбче още пламтяло над облаците; скоро щяла да падне нощ. Заповядал незабавно да продължат похода, но при това да слязат към по-равна местност, където орките нямало да имат такова предимство155. Може би вярвал, че след като платили толкова скъпа цена, враговете щели да се оттеглят, или най-много да пратят подир него съгледвачи. Такъв бил нравът на орките, които често се оказвали твърде плашливи, колчем откриели, че плячката може и да хапе.

Ала грешал. В нападението им имало не само лукавство, но и свирепа, неутолима ненавист. Озлобените планински орки били предвождани от най-лютите слуги на Барад-дур, пратени преди време да охраняват проходите156 и макар да не знаели туй, отрязаният преди две години от черната му десница Пръстен все още тегнел от злата Сауронова воля и призовавал на помощ всичките му слуги. Дунедаините едва били изминали една миля, когато орките пак ги застигнали. Този път не нападнали в клин, а разгърнали цялата си мощ. Слезли надолу в широка редица, която се извила като дъга и скоро сключила обръч около Дунедаините. Сега били безмълвни и се държали извън обстрела на страховитите стоманени лъкове от Нуменор157, макар че бързо падал мрак и в отряда имало далеч по-малко стрелци, отколкото били потребни158. Исилдур спрял.

Настанало затишие, през което най-зорките Дунедаини различили, че орките затягат обръча крадешком, стъпка по стъпка. Елендур пристъпил към баща си, който стоял самотен и мрачен, сякаш потънал в размисъл.

— Атариния — запитал той, — що ще речеш за онази мощ, която би сплашила тия гнусни твари и би им повелила да ти се подчинят? Нима тя не ще ни помогне?

— Уви, не, сения. Не мога да я използвам. Боя се от болката да я докосна159. А и още не съм сбрал сила да я подчиня на своята воля. Вече добре се познавам, та знам, че някой друг е потребен, по-могъщ от мен. Гордостта ми отмина. Мястото й е при Пазителите на Трите.

151

Бел.15: Краткото описание, приведено в „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 382–383), дава друга версия на събитията: „в Мъгливите планини Исилдур бил нападнат из засада от голям отряд орки; ненадейно злите твари нахлули в лагера му между Зеленогор и Великата река, близо до Перуниковите поля Лоег Нинглорон; а станало тъй, понеже Исилдур бил безгрижен и не разположил стража наоколо, смятайки, че всички врагове са унищожени“.

152

Бел.16: Тангаил, тоест „щитова ограда“ е името на тази формация в Синдаринския език, който бил общоприет сред народа на Елендил; „официалното“ Куенийско название било сандастан, тоест „щитова преграда“, произлязло от първичното танда („щит“) и стама- („прогонвам“, „изключвам“). В Синдаринската форма се използвала различна втора частица — каил, означаваща стобор или ограда от заострени колове. В ранната си форма кегле тази дума идвала от корена кег-, тоест „зъбец“ или „шип“, срещан и в старинната дума за „ограда“ — кегия, откъдето произлиза Синдаринското кай (за сравнение — името на планинския хребет Моргай в Мордор).

Друга формация се е наричала дирнаит или на Куенийски нернехта, тоест „човешко острие“; имала е клиновидни очертания и била прилагана при атака от близко разстояние срещу врага преди да се е разгънал в боен строй или срещу защитна формация на открито. Куенийската дума нехте (на Синдарински наит) се прилагала за всички островърхи предмети: острие, клин, връх на копие, тесен полуостров (от корена нек — „тесен“); за сравнение виж името на Лориенския Наит — местността в ъгъла между Келебрант и Андуин, която при сливането на двете реки е много по-тясна и изострена, отколкото може да се покаже на картата. (Бележка на автора.)

153

Бел.17: Охтар е единственото име, срещано в легендите; ала вероятно всъщност представлява само почетно обръщение, което Исилдур използвал в този трагичен момент, за да прикрие чувствата си чрез официална вежливост. С титлата охтар („войник“, „боец“) наричали всички, които имали пълно военно обучение и боен опит, но все още не били удостоени със званието роквен, което бихме могли да преведем като „рицар“. Охтар обаче е бил сродник на Исилдур и негов близък приятел. (Бележка на автора.)

154

Бел.18: В една по-ранна чернова Исилдур заповядва на Охтар да вземе двама спътници. В „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 383) и „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 2) е казано, че „само трима от неговия отряд успели след дълго лутане да се прехвърлят през планините“. Според настоящия текст може да се предположи, че третият е бил Естелмо, оръженосецът на Елендур, който оцелял в битката.

155

Бел.19: Били са отминали най-дълбоката част на Перуникови поля, а по-нататък земята по източния бряг на Андуин (който течал по дълбоко русло) ставала по-суха и твърда, защото местността се променяла. Оттам започвало полегато нагорнище, което при наближаването на Горския път и владенията на Трандуил почти се изравнявало със склоновете на Зеленогор. Исилдур добре знаел това. (Бележка на автора.)

156

Бел.20: Няма съмнение, че Саурон е бил добре осведомен за Съюза и е изпратил всички свободни отряди на Червеното око да нападат по всички възможни начини войските, които биха опитали да съкратят пътя като минат през Планините. В крайна сметка основната армия на Гил-галад заедно с Исилдур и част от Арнорската войска минала през проходите на Имладрис и Карадрас, след което стъписаните орки се укрили. Те обаче оставали нащрек, твърдо решени да нападат всеки малоброен отряд от елфи или хора. Трандуил оставили да мине безпрепятствено, понеже дори и обезкръвената му армия била прекалено силна за тях; но те не бързали и през повечето време се укривали из Гората, докато други дебнели по речните брегове. Едва ли до тях са достигнали вести за гибелта на Саурон, тъй като той бил плътно обсаден в Мордор и цялата му войска загинала. Дори да е имало шепа оцелели, те са избягали далече на изток заедно с Духовете на Пръстена. Дребното и незначително поделение из северните области било забравено. Вероятно орките са смятали, че Саурон е победил и разпръснатата войска на Трандуил отстъпва, за да се укрие в горските укрепления. Поради това са станали по-дръзки и бързали да заслужат похвалата на господаря си, макар да не били участвали в главната битка. Но не похвала биха спечелили, ако някой от тях би доживял да види неговото възраждане. Никакви изтезания не биха задоволили яростта му към некадърните глупци, що оставили да им се изплъзне най-великата скъпоценност в Средната земя, макар и да не им било известно нищо за Единствения Пръстен, за който освен Саурон знаели само неговите роби — Деветте Духа на Пръстена. Ала по-късно мнозина смятали, че яростната решителност на техния щурм срещу Исилдур се дължала отчасти на Пръстена. Само две години били изминали откакто той напуснал ръката на Саурон и макар че бързо изстивал, все още тегнел от злата му воля и дирел всеки възможен начин да се завърне при господаря си (както сторил по-късно, когато Саурон се възродил и отново постигнал могъщество). Затуй се смята, че макар да не го разбирали, пълководците на орките били изпълнени с люто желание да изтребят Дунедаините и да пленят командира им. И все пак в крайна сметка се оказало, че Войната за Пръстена е загубена с Битката сред Перуникови поля. (Бележка на автора.)

157

Бел.21: За лъковете на Нуменорците виж „Описание на Нуменор“.

158

Бел.22: Само двайсет според преданията; защото никой не очаквал подобна беда. (Бележка на автора.)

159

Бел.23: Можем да сравним това с думите от свитъка, в който Исилдур описва Пръстена преди да напусне Гондор за последното си пътешествие и който е цитиран от Гандалф пред Съвета на Елронд в Ломидол: „Горещ бе той изпървом, когато го взех, горещ като жарава и обгори ръката ми, та не вярвам някога да се освободя от болката в нея. Ала сега, когато пиша тия слова, той е изстинал и сякаш се свива…“ („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 2).