В този миг изведнъж се раздал рев на рогове и от всички страни орките връхлетели върху Дунедаините с безумна свирепост. Падала нощ и надеждата чезнела. Бойците падали; защото най-едрите орки се хвърляли двама по двама и живи или мъртви поваляли Дунедаините с тежестта си, та други да ги придърпат и разкъсат с ноктестите си лапи. С пет живота срещу един плащали в тази размяна, ала и туй било за тях твърде ниска цена. Тъй загинал Кирион, а Аратан бил смъртно ранен в опита си да го спаси.
Елендур все още бил жив и подирил Исилдур. А той сбирал бойците откъм източната страна, където набегът бил най-жесток, понеже орките все още се бояли от Елендилмира върху челото му и избягвали да застават пред него. Елендур го докоснал по рамото и Исилдур се обърнал свирепо, като си мислел, че някой орк се е промъкнал изотзад.
— Кралю мой — рекъл Елендур, — Кирион е мъртъв и Аратан скоро ще го последва. Твоят последен съветник трябва да препоръча, не, да повели, както ти преди малко повели на Охтар. Бягай! Вземи своя товар и на всяка цена го отнеси при Пазителите — дори и с цената да изоставиш своите люде и мен!
— Кралски сине — отвърнал Исилдур, — знаех, че тъй ще трябва да сторя; но се боях от болката. А и не можех да тръгна без твое разрешение. Прости ми за гордостта, що ти донесе тая съдба160.
Елендур го целунал и рекъл:
— Бягай! Бягай сега!
Исилдур се отправил на запад и като измъкнал Пръстена, който висял в кесийка на тънка верижка около шията му, сложил го на пръста си с болезнен вик и повече никой не го видял в Средната земя. Ала Елендилмирът на Запада не помръкнал, а изведнъж лумнал червен и гневен като пламтяща звезда. Люде и орки се отдръпнали с ужас; а Исилдур дръпнал качулката над челото си и изчезнал в нощта161.
За онуй, що се случило с Дунедаините, по-късно станало известно само това: не след дълго всички паднали мъртви, само един млад оръженосец бил зашеметен и погребан под труповете. Тъй загинал Елендур, който трябвало да стане крал подир баща си и всички, що знаели неговата сила, мъдрост и скромна величавост, предсказвали, че ще е сред най-великите потомци на Елендил, най-близък по дух и облик до него162.
А за Исилдур казват, че много страдал от мъки телесни и душевни, ала най-напред бягал вихрено като елен пред глутница псета, додето стигнал дъното на долината. Там спрял да види дали не го гонят; защото и без да виждат, орките умеели да преследват в тъмното по миризмата. Сетне продължил по-предпазливо, понеже в сумрака пред него се разстилало широко неравно поле с безброй капани за непредпазливи нозе.
Тъй стигнал накрая сред нощното мъртвило до бреговете на Андуин и вече бил грохнал от умора; защото изминал пътя тъй бързо, както никой друг Дунедаин не би го изминал дори по равна земя и на светло163. Мрачна и буйна се вихрела реката пред него. Постоял Исилдур там, самотен и разтревожен. После бързо захвърлил бронята и оръжията, като оставил само късия меч на пояса си164 и бързо се хвърлил във водата. По сила и издръжливост дори сред Дунедаините малцина биха могли да се мерят с него, ала въпреки туй почти нямал надежда да достигне отсрещния бряг. Не след дълго трябвало да завие право на север срещу течението; колкото и да се борел, водата все го теглела надолу, към гъсталаците на Перуникови поля. Те се оказали по-близо, отколкото предполагал165, та тъкмо когато течението отслабнало и вече наближавал отсрещния бряг, изведнъж се заплел сред високи тръстики и жилави водорасли. И ненадейно усетил, че Пръстенът е изчезнал. Случайно, или не чак тъй случайно, бил се изплъзнал от пръста му и потънал там, где нямало надежда да го открие отново. Обзело го толкоз непоносимо чувство на загуба, че изпървом прекратил борбата и бил готов да се удави. Ала мъката изчезнала също тъй бързо, както била налетяла. С нея отминала и болката. Непоносим товар сякаш паднал от раменете му. Напипал с нозе речното дъно и като се изтръгнал от тинята, прецапал между тръстиките до едно блатисто островче край западния бряг. Там излязъл от водата — обикновен простосмъртен, дребно създание, загубено и изоставено сред пущинака на Средната земя. Ала за острите очи на орките, що дебнели там на стража, той се извисил като чудовищна и страховита сянка с лумнали звезди наместо очи. Пуснали те насреща му облак отровни стрели и избягали. Нямало смисъл да бягат, понеже пронизан в сърцето и гърлото, обезоръженият Исилдур паднал без звук във водата. Не открили вече следа от него ни елфи, ни люде. Тъй загинала първата жертва на осиротелия Пръстен — Исилдур, втори крал на Дунедаините и последен владетел на Арнор и Гондор през онази епоха.
160
Бел.24: Става дума за гордостта, която го е накарала да задържи Пръстена въпреки съвета на Елронд и Кирдан да го унищожи в пламъците на Ородруин, както е описано в „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 2) и „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 382).
161
Бел.25: Този твърде необикновен откъс несъмнено означава, че светлината на Елендилмира е осуетявала магическата способност на Пръстена да прави своя носител невидим; но когато Исилдур закрива челото си с качулка, сиянието изгасва.
162
Бел.26: Казват, че подир векове ония (като например Елронд), които го помнели, били поразени от невероятната телесна и духовна прилика между него и крал Елесар, победителя от Войната за Пръстена, в която се свършило веднъж завинаги с Пръстена и Саурон. Според дунедаинските летописи Елесар бил трийсет и осми потомък по права линия на Елендуровия брат Валандил. Толкова много време минало преди смъртта му да бъде отмъстена. (Бележка на автора.)
163
Бел.27: Цели седем левги от мястото на сражението. Нощта тъкмо падала, когато избягал; стигнал до Андуин около полунощ. (Бележка на автора.)
164
Бел.28: Мечът бил от вида, наричан
165
Бел.29: Мястото на последната битка било на миля и повече от северната граница на Перуникови поля, но може би бягайки в тъмнината надолу, Исилдур се е отклонил на юг. (Бележка на автора.)