Все пак имало оцелели свидетели за ония събития. Охтар и неговият спътник успели да се спасят заедно с пречупения Нарсил. Преданията споменават и за един младеж, който оцелял сред клането — той се наричал Естелмо и бил оръженосец на Елендур; рухнал сред последните, но не посечен, а зашеметен с боздуган и тъй по-късно го открили жив под трупа на Елендур. Естелмо чул последните думи между Исилдур и Елендур преди раздялата. Спасителите пристигнали късно, ала все пак навреме, за да прогонят орките и да опазят телата от оскверняване; защото Горяните пратили бързи вестоносци да предупредят Трандуил, а подир туй сбрали войска, та нападнали орките от засада и ги разбили, понеже скъпа цена платили гнусните твари за оная победа и в схватката били загинали почти всички от едрите орки; дълги години подир туй не дръзнали да повторят подобна атака.
Разказът за сетните часове на Исилдур и гибелта му е само догадка — ала добре обоснована. Цялостната легенда се появила едва през царуването на Елесар в Четвъртата епоха, когато излезли наяве и други доказателства. Дотогава се знаело: първо, че Исилдур носел Пръстена и бягал към Реката; второ — че бронята, шлемът, щитът и дългият му меч (но нищо друго) били открити на брега малко над Перуникови поля; трето — че орките били оставили по западния бряг стражи с лъкове за в случай, че някой оцелее от битката и избяга към Реката (следи от техния лагер били намерени близо до Перуникови поля); и четвърто — че Исилдур и Пръстенът, заедно или поотделно, трябва да са изчезнали в Реката, защото ако Исилдур бил достигнал брега заедно с Пръстена, би убягнал на стражата там и като мощен и издръжлив мъж непременно би успял да се завърне до Лориен или Мория преди да загуби сили. Макар че пътят бил дълъг, всеки от Дунедаините носел в запечатана кесийка на пояса си шишенце еликсир и няколко малки питки пътен хляб, които можели да стигнат на човек за много дни — това, разбира се, не били елдарските чудодей166 и лембас, но донякъде приличали на тях, тъй като могъщите целителски умения на Нуменор все още не били забравени. А сред изоставените вещи на Исилдур не намерили пояс или кесийка.
Много по-късно, когато отминавала Третата епоха на елфическия свят и наближавала Войната за Пръстена, пред Съвета на Елронд се разкрило, че Пръстенът бил намерен на дъното край Перуникови поля, близо до западния бряг; ала нямало и следа от тялото на Исилдур. Пак тогава станало ясно, че Саруман тайно дирел из същата област; но макар че той не се добрал до Пръстена (който отдавна бил отнесен надалеч), все още не знаели що друго може да е открил.
След коронацията си в Гондор, крал Елесар се заел да въдвори ред из страната и една от първите му задачи била да възстанови Ортанк, където възнамерявал отново да сложи отнетия от Саруман палантир. Тогава проучили всички потайности на кулата. Множество ценни вещи открили там — скъпоценности и древни реликви на Еорл, отмъкнати от Едорас с помощта на Змийския език през старческите години на Теоден, а също тъй и други, още по-древни и прекрасни неща от погребални могили из цялата Средна земя. В своя духовен упадък Саруман бил станал не дракон, а гнусен лешояд. Накрая зад една потайна врата, що сам Елесар не би могъл да открие и отвори без помощта на Гимли джуджето, намерили стоманен шкаф. Може би Саруман възнамерявал да съхранява там Пръстена; но сега в него нямало почти нищо. Само в ковчеже върху висока лавица имало две неща. Едното било малко златно калъфче, закачено на изящна верижка; то се оказало празно, без никакъв знак или буква, ала нямало съмнение, че тъкмо в него някога Исилдур е носил Пръстена около шията си. До него лежало безценно съкровище, дълго оплаквано и смятано за навеки изчезнало — самият Елендилмир, бялата звезда от елфически кристал върху обръч от митрил167, що Елендил наследил от Силмариен и я превърнал в символ за власт над Северното кралство168.
С почит го взел Елесар, а когато се върнал на север да поеме пълната власт над Арнорското кралство, Арвен сложила на челото му Елендилмира и людете занемели от смайване пред неговото великолепие. Но Елесар не желаел повече да го излага на рискове и носел тази свещена реликва само по най-тържествени поводи в Северното кралство. А иначе, когато се появявал в кралски одежди, носел другия Елендилмир, що бил получил в наследство. „Той също е достоен за преклонение — казвал, — и стои далеч над скромните ми заслуги; четирийсет глави са го носили преди мен.“169
166
Бел.30: Преди Задругата да напусне Ломидол, Елронд подарява на Гандалф манерка с
167
Бел.31: Защото този метал се намирал и в Нуменор. (Бележка на автора.)
В „Потомците на Елрос“ се казва за петнайсетия нуменорски владетел Тар-Телемайте, че е наречен тъй (тоест „Среброръкия“) заради своята обич към среброто „и защото непрестанно заръчва на служителите си да търсят
168
Бел.32: В „Алдарион и Ерендис“ е казано за Ерендис и елмаза, който Алдарион й донася от Средната земя: „Алдарион видял, че е заръчала да вградят неговия елмаз като звезда в тънка сребърна лента; и по нейна молба закрепил лентата около челото й“. Така тя става известна като Тар-Елестирне, Звездочелата владетелка; и „оттогава насетне тръгнал обичаят кралете и кралиците да носят на челата си безценен камък вместо корона“ (Бележка 18 към „Алдарион и Ерендис“). Тази традиция без съмнение е свързана с Елендилмира — скъпоценен камък във формата на звезда, носен от владетелите в Арнор като символ на кралската власт; но тъй като принадлежал на Силмариен, древният Елендилмир е съществувал в Нуменор (независимо от произхода си) още преди Алдарион да донесе елмаза на Ерендис от Средната земя, тъй че не може да става дума за един и същ камък.
169
Бел.33: Истинската бройка е трийсет и осем, тъй като вторият Елендилмир бил изработен за Валандил (виж Бележка 26).
В „Разказ за годините“ от Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“ за 16 година на Четвъртата епоха (1436 г. по Летоброенето на Графството) е казано, че когато пристигнал на Брендивинския мост да поздрави своите приятели, крал Елесар удостоил Самознай със Звездата на Дунедаините и обявил дъщеря му Еланор за придворна дама на кралица Арвен. Въз основа на това сведение Робърт Фостър твърди в „Пълен пътеводител из Средната земя“, че „Звездата [на Елендил] била носена от владетелите на Северното кралство докато накрая Елесар я подарил на Сам Майтапер през 16 г. от Четвъртата епоха“. В настоящият текст ясно се казва, че крал Елесар е задържал при себе си Елендилмира, изработен за Валандил; и във всеки случай според мен би било напълно изключено да го подари на кмета на Графството, колкото и високо да е ценил заслугите на Самознай. Елендилмирът е бил наричан с различни имена: Звезда на Елендил, Звезда на Севера, Звезда на Северното кралство; изследователи като Робърт Фостър и Дж. Тайлър предполагат, че названието „Звезда на Дунедаините“ (срещано единствено само в посочения „Разказ за годините“) е едно от тези имена; но лично за мен изглежда почти сигурно, че не е така и че доблестният Самознай е бил удостоен с друго (и по-уместно) отличие.