И все пак не останал напразно съюзът между Калимехтар и Мархвини. Ако те не били пречупили силата на Колесарите в Рованион, скоро щял да последва мощен удар, който навярно би унищожил Гондорското кралство. Ала най-голямата заслуга на този съюз се таяла в далечното бъдеще, що по онуй време никой не подозирал — двата славни похода на Рохиримите за спасяване на Гондор, идването на Еорл сред Полето на Келебрант и роговете на крал Теоден из Пеленор, без които завръщането на краля щяло да завърши с гибел183.
Междувременно Колесарите ближели раните си и крояли замисли за отмъщение. В недостъпни за Гондор земи източно от езерото Рун, откъдето до краля не стигали никакви вести, техните сродници крепнели и се множали, та накрай зажаднели за плячка и нови владения, а в душите им запламтяла ненавист към Гондор, що стоял на техния път. Ала дълго време не предприели нищо. От една страна ги плашела мощта на Гондор, понеже не знаели какво става на запад от Андуин и си мислели, че кралството е далеч по-могъщо, отколкото било в действителност. От друга страна източните племена на Колесарите били минали на юг отвъд Мордор и подхванали сблъсъци с народите от Ханд и техните южни съседи. Най-подир тия врагове на Гондор сключили мир и съюз помежду си, та подготвили едновременно нападение откъм север и юг.
Разбира се, в Гондор не знаели почти нищо за тия ходове и кроежи. Онуй, що казваме тук, било разкрито от историците много подир събитията, а също тъй им станало ясно, че омразата към Гондор и съвместните действия на неговите врагове (за които самите те нямали ни достатъчно мъдрост, нито пък решимост) са били плод от Морготовите козни. Наистина, Фортвини, син на Мархвини, предупредил крал Ондохер (който заел престола след баща си Калимехтар през 1936 г.), че Колесарите в Рованион вече не са тъй слаби и боязливи; споделил също тъй подозренията си, че привличат нови сили от Изтока, тъй като по южните му земи често идвали набези както по реката, тъй и през Горските Теснини184. Но по онова време Гондор не можел да стори друго, освен да събира и обучава колкото се може по-многобройна войска. Затуй когато най-сетне дошло нападението, то не заварило Гондор неподготвен, макар че силите му далеч не били такива, каквито трябвало да са.
Ондохер знаел, че южните му съседи се готвят за война и имал мъдростта да раздели силите си на южна и северна армия. Първата била по-малобройна, защото се смятало, че от онази посока заплахата не е тъй страшна, както от север185. Предвождал я Еарнил, в чиито жили течала кралска кръв, понеже бил потомък на крал Телумехтар, бащата на Нармакил Втори. Гарнизонът му се разполагал в Пеларгир. Начело на северната армия стоял сам крал Ондохер. Според древните гондорски обичаи кралят можел да предвожда войската си в битки, стига да имал осигурен наследник с неоспорими права над трона. Ондохер произлизал от войнствен род и бил обичан от цялата армия, а освен туй имал двама синове, годни да носят оръжие — първородният Артамир и Фарамир, който бил с три години по-малък от брат си.
Вестта за вражеското нашествие стигнала до Пеларгир през деветия ден от месец Кермие на 1944 година. Еарнил вече имал готовност — бил прекосил Андуин с половината си войска и като оставил нарочно Бродовете на Порос без охрана, разположил лагера си на четирийсет мили северно оттам в Южен Итилиен. Крал Ондохер възнамерявал да поведе войската си през Итилиен и да я разгърне сред Дагорлад — местност, що носела лоши спомени за гондорските врагове. (По онова време укрепленията, изградени от Нармакил Първи покрай Андуин северно от Сарн Гебир, все още съществували; те били поправени и към тях пратили войска от Каленардон, за да се осуети евентуален вражески опит за минаване през Плитчините.) Но вестта за нападението от север стигнала до Ондохер едва сутринта на дванайсетия ден от месец Кермие, по което време врагът вече наближавал, а гондорската армия се придвижвала много по-бавно, отколкото ако би била предупредена навреме, тъй че челните й колони още били далеч от Портите на Мордор. Главният отряд се движел с краля и неговата стража, а подир тях идвали войниците от Лявото и Дясното крило, които щели да заемат местата си след като напуснат Итилиен и наближат Дагорлад. Там очаквали нападението да дойде от север или североизток, както станало някога при Битката в равнините и при победата на Калимехтар сред Дагорлад.
183
Бел.12: Този разказ е много по-пълен от краткото резюме в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“: „Калимехтар, син на Нармакил Втори, подпомогнат от бунт в Рованион, отмъстил за баща си със славна победа над източните пришълци в Дагорлад през 1899 г. и за известно време опасността била предотвратена“.
184
Бел.13: Названието Горски Теснини навярно се отнася до тесния „пояс“ на Мраколес откъм юг, оформен от Източната Щърбина (виж Бележка 3).
185
Бел.14: Правилно. Защото една атака откъм Близък Харад — ако не разполагала с помощ от Умбар, каквато по онова време не можело да има — щяла да бъде удържана много по-лесно по тези места. Врагът не можел да прекоси Андуин, а в движението си на север трябвало да мине през тясната област между реката и планините. (Бележка на автора.)