Ала не станало тъй. Колесарите били сбрали грамадна войска край бреговете на вътрешното море Рун, подсилена с бойци от техните съплеменници в Рованион и новите им съюзници от Ханд. Щом приключили подготовката, те поели срещу Гондор откъм изток, минавайки с цялата възможна бързина покрай Еред Литуи, тъй че идването им било забелязано твърде късно. И така се случило, че челните гондорски колони едва се изравнили с Портите на Мордор (Моранон), когато вятърът откъм изтока надигнал огромен облак прах — знак за идването на първите вражески орди186. В тях били не само бойните колесници на Колесарите, но и далеч по-многобройна конница, отколкото се очаквало. Ондохер едва успял да завие и да пресрещне нападението с десния си фланг близо до Моранон и да прати назад вест до командира на Дясното крило Минохтар, че трябва час по-скоро да го прикрие отляво, когато колесници и конници връхлетели срещу объркания му строй. Тъй и не стигнали до Гондор ясни вести за хаоса и гибелта подир туй.
Ондохер бил съвсем неподготвен да срещне мощна атака на конница и колесници. Заедно със стражата и кралското знаме той набързо заел позиция върху една ниска могилка, ала вече нямало спасение187. Силата на атаката се хвърлила срещу знамето и той бил пленен, почти цялата стража унищожена, а самият крал умъртвен заедно със сина си Артамир. Никой не знае що станало с телата им. Вражеското нападение прегазило могилата, нахлуло дълбоко сред обърканите нуменорски редици и ги отблъснало срещу войските отзад, та разпиляло мнозина и ги подгонило на запад към Мъртвите блата.
Начело на армията застанал Минохтар. Той бил мъдър и доблестен военачалник. Първият яростен набег приключвал за врага с далеч по-голям успех и по-малки загуби, отколкото можело да се очаква. Конницата и колесниците се отдръпнали, защото наближавала основната войска на колесарите. В малкото оставащо време Минохтар вдигнал собственото си знаме, сбрал оцелелите бойци от Центъра и всички други, които могъл. Незабавно пратил вестоносци при командира на Лявото крило Адрахил от Дол Амрот188, като му повелил час по-скоро да изтегли както своите войски, тъй и оцелелите от ариергарда на Дясното крило. С тия сили трябвало да заеме отбранителна позиция между Каир Андрос (в който имало гарнизон) и планините Ефел Дуат, където поради големия източен завой на Андуин местността била най-тясна, та тъй да удържи колкото се може по-дълго подстъпите към Минас Тирит. А за да спечели време за всичко това, сам Минохтар щял да изостане и да възпира основната войска на Колесарите. Адрахил трябвало незабавно да прати вестоносци при Еарнил да го уведомят за поражението край Моранон и за позициите на отстъпващата северна армия.
Два часа подир пладне основната войска на Колесарите се приготвила за атака, а Минохтар бил отстъпил към големия Северен път на Итилиен, половин миля отвъд мястото, където пътят завивал на изток към Стражевите кули на Моранон. И от първата победа на Колесарите се зародила тяхната гибел. Без да знаят броя и позициите на отбраняващата се армия, те били предприели тази атака твърде рано — преди още цялата им войска да е излязла от теснините на Итилиен, та с първия набег на конницата и колесниците постигнали далеч по-бърза и съкрушителна победа, отколкото очаквали. Ала при туй твърде дълго забавили главния удар, та вече не можели да използват изцяло численото си превъзходство според първоначалния замисъл, както били свикнали да воюват из равнините. Редно ще е да предположим, че въодушевени от гибелта на краля и поражението на значителна част от Центъра, те са повярвали в разгрома на цялата армия, смятайки, че сега им остава само да напреднат още малко, за да завземат изцяло Гондор. Ако е тъй, горчиво са се лъгали.
Все още с възторг и победни песни, Колесарите се задали безредно, тъй като засега не виждали насреща си бранители, ала внезапно открили, че пътят за Гондор завива на юг през гориста теснина под сенките на мрачните планини Ефел Дуат, където армията им можела да се движи само по широкото шосе. Пред тях пътят навлизал между възвишенията…
Тук текстът внезапно прекъсва и черновата за неговото продължение е почти изцяло нечетлива. Все пак става ясно, че хората от Еотеода се сражавали заедно с Ондохер; а също така, че вторият син на Ондохер — Фарамир — бил задължен да остане като регент в Минас Тирит, защото законът не разрешавал двамата кралски синове да тръгнат едновременно на война (това е отбелязано и малко по-рано в повествованието). Но Фарамир не се подчинил; той участвал преоблечен в сраженията и загинал. Тук почеркът става напълно нечетлив, но изглежда, че Фарамир се е присъединил към Еотеода и бил нападнат заедно с група бойци, докато отстъпвали към Мъртвите блата. Водачът на Еотеода (от чието име може да се разчете само началото Марх-) се притекъл на помощ, но Фарамир издъхнал в ръцете му и едва когато го претърсили, открили знак, че това е принцът. Сетне водачът на Еотеода се присъединил към Минохтар край Северния път в Итилиен, тъкмо когато военачалникът давал заповед да се прати вест на принца в Минас Тирит, че вече е крал. Тогава станало известно, че принцът е тръгнал преоблечен на бой и е загинал.
186
Бел.15: На едно отделно листче към текста е отбелязано, че по онова време Моранон все още се намирал под контрола на Гондор и в двете Стражеви кули източно и западно от него (Зъберни кули) имало караул. Древният път през Итилиен още можел да се използва до Моранон; там се кръстосвал с други два пътя, единият от които отивал на север към Дагорлад, а другият продължавал на изток покрай Еред Литуи. [Тези два пътя не се отбелязани на картите към „Властелинът на Пръстените“.] Източният път привършвал на север от Барад-дур; в древността той така и не бил построен докрай, а по време на описаните събития бил отдавна занемарен. Въпреки това първите му петдесетина мили са помогнали много за бързото приближаване на Колесарите.
187
Бел.16: Историците предполагат, че това е бил същият хълм, върху който крал Елесар влязъл в последната битка срещу Саурон, с която завършила Третата епоха. Но дори да е така, по онова време ниската естествена могилка все още не е била превърната от орките в истински хълм, тъй че не можела да възпре конната атака. (Бележка на автора.)
Става дума за онзи откъс от „Властелинът на Пръстените“, в който се казва: „Арагорн разположи войската си в най-добрата позиция, която можеше да избере; изтеглиха се на два високи хълма от обгорени камъни и пръст, които орките бяха струпали в дългогодишен тежък труд“ и по-късно се уточнява, че върху единия хълм застават Арагорн и Гандалф, а върху другия се развяват знамената на Рохан и Дол Амрот.