„Походът към Еребор“ съществува в няколко варианта, както е обяснено в Приложението, където привеждам и съществени откъси от ранния вариант.
Не открих никакви писмени текстове преди началните думи на настоящия разказ („През онзи ден той не пожела да каже нищо повече“). Въпросният „той“ е Гандалф, „ние“ са Фродо, Перегрин, Мериадок и Гимли, а „аз“ се отнася до Фродо, който предава целия разговор; мястото на действие е къщичка в Минас Тирит след коронацията на крал Елесар (виж „Извадки от ранния вариант“)
През онзи ден той не пожела да каже нищо повече. Ала по-късно ние пак заговорихме по въпроса и той ни разказа цялата странна история; как решил да организира похода към Еребор, защо се сетил за Билбо и как убедил горделивия Торин Дъбощит да го вземе за спътник. Вече не помня целия разказ, но доколкото разбрахме, отначало Гандалф мислел единствено за отбрана на Запада от прииждащата Сянка.
— По онова време бях твърде неспокоен — каза той, — тъй като Саруман възпрепятстваше всичките ми планове. Знаех, че Саурон пак се е въздигнал и скоро ще излезе наяве, знаех също така, че се подготвя за страшна война. Как щеше да я започне? Дали с опит отново да завладее Мордор, или най-напред с нападение срещу главните твърдини на враговете си? Мислех тогава, както съм сигурен и сега, че първоначалният му план е бил да атакува Лориен и Ломидол веднага, щом събере сили. Тъй би било далеч по-добре за него и много по-зле за нас.228
Може би ще си речете, че Ломидол е бил недостъпен за него, ала аз не мислех така. Положението из Севера беше отчайващо. Кралството под Планината и крепките люде от Дейл вече не съществуваха. Като бранители срещу силата, що би изпратил Саурон да овладее северните планински проходи и някогашните земи на Ангмар, оставаха само джуджетата от Железните хълмове, а зад тях нямаше нищо друго освен пущинак и дракон. Саурон би могъл да си послужи с дракона и резултатът щеше да е страховит. Често си казвах: „Трябва да измисля как да се справя със Смог. Ала прекият удар срещу Дол Гулдур е още по-необходим. Длъжни сме да осуетим плановете на Саурон. Трябва да изясня това пред Съвета“.
Ето, такива мрачни мисли ме бяха налегнали докато бродех по пътя. Чувствах се изморен и отивах към Графството, след като не бях стъпвал там повече от двайсет години. Струваше ми се, че ако за малко прогоня бедите от мислите си, може би ще открия начин да ги преодолея. И наистина тъй се оказа, макар и да не успях да ги забравя напълно.
Защото тъкмо наближавах Брее, когато ме догони Торин Дъбощит229, който живееше в изгнание отвъд северозападните предели на Графството. За моя изненада той ме заговори; и тъкмо в онзи момент се люшнаха везните на съдбата.
Той също бе неспокоен и то дотолкова, че искаше да ме помоли за съвет. Затова го придружих към неговия чертог в Сините планини и изслушах дългия му разказ. Скоро разбрах, че спомените за претърпени неправди и загубеното съкровище са разпалили жарава в душата му, а освен туй върху плещите му тежи наследеният дълг да отмъсти на Смог. Джуджетата гледат много сериозно на подобни задължения.
Обещах да му помогна, ако открия такава възможност. Не по-малко от него жадувах да видя края на Смог, но Торин само кроеше величави планове за битки и сражения, сякаш наистина бе крал Торин Втори, а аз не виждах ни най-малка надежда в тази посока. Затова го напуснах и отидох в Графството да събера новини. Странна бе тази история. Просто следвах нишката на „късмета“ и неведнъж бърках по пътя.
Кой знае защо, Билбо ме привличаше отдавна, още като дете и млад хобит — при последната ни среща още не бе навършил пълнолетие. Оттогава не ми излизаше от ума със своята припряност, ясен взор, обич към приказките и вечни въпроси за широкия свят около Графството. Щом стъпих в Графството, чух вести за него. Изглежда, че почваше да предизвиква хорските клюки. Родителите му бяха починали на около осемдесет години, тоест доста рано за хобити; той пък така и не се бе оженил. Казваха, че напоследък си падал малко чудак и по цели дни бродел сам-самичък. Виждали го да разговаря с чужденци, та дори и с джуджета.
„Дори и с джуджета!“ Изведнъж в мисълта ми се сляха тия три неща: страховитият алчен дракон с остър слух и още по-остро обоняние; крепките тежконоги джуджета с отдавна тлееща ненавист; и бързият, тихичък хобит, закопнял до болка (както предполагах) да види широкия свят. Сам се изсмях на тия мисли; ала веднага отидох при Билбо да видя що са му сторили изминалите двайсет години и дали е тъй многообещаващ, както изглеждаше според клюките. Но той не си беше у дома. Когато поразпитах в Хобитово, местните старци тъжно поклатиха глави.
228
За съжаление в българския правопис не е решен задоволително въпросът с дългата пряка реч. Според сегашните правила би трябвало да слея целия разказ на Гандалф без нито един нов ред. Тъй като това (според мен) би било твърде грозно, избрах компромисно решение. Цялото повествование между двата празни реда се води от името на Гандалф, а след това Фродо отново има думата. — Б.пр.
229
Бел.1: За срещата между Гандалф и Торин се разказва също така в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“, където е дадена датата 15 март 2941 г. Между двете описания има лека разлика — според Приложение А срещата се е състояла в хана на Брее, а не по пътя. Гандалф бил посетил Графството за последен път преди двайсет години, през 2921 г., когато Билбо е бил на трийсет и една; по-късно вълшебникът казва, че при последната им среща хобитът още не бил навършил пълнолетие [трийсет и три].