— Едно нещо непременно трябва да сторя някой ден — да посетя това ваше Графство234. Не за да видя хобити! Едва ли има какво повече да науча в това отношение. Ала никое джудже от Дуриновия род не би могло да погледне без изумление ония земи. Та нима отвоюването на Кралството под Планината и гибелта на Смог не започнаха тъкмо оттам? Да не говорим за края на Барад-дур, макар че двете неща се преплитат по най-странен начин. Странно, наистина странно — промълви той и замълча. После погледна втренчено към Гандалф и продължи: — Ала кой изтъка мрежата? Май досега не съм се замислял над туй. Ти ли беше замислил всичко, Гандалф? Ако не, то защо насочи Торин Дъбощит към вратата на тъй неочакван спътник. За да намери Пръстена, да го укрие далече на запад и сетне да избере Носителя… и между другото като на шега да възроди Планинското кралство — не беше ли всичко това по твой замисъл?
Гандалф не отговори веднага. Стана и погледна през прозореца на запад, към морето; а слънцето вече залязваше и заревото обагри лицето му. Дълго стоя мълчалив. Но накрая се обърна към Гимли и каза:
— Не знам отговора. Защото много се промених от ония дни и вече не съм обременен от товара на Средната земя както тогава. В ония дни бих ти отвърнал със слова като ония, що изрекох пред Фродо миналата година напролет. Само преди година! Ала такива мерки са лишени от смисъл. В онова далечно време казах на един мъничък и изплашен хобит: Било е писано — и то не от Владетеля — Билбо да намери Пръстена, а в такъв случай и тебе ти е писано да се сдобиеш с него. И бих могъл да добавя: а на мене ми е било писано да насоча към това и двама ви. За да го сторя, използвах в съзнателната си мисъл само каквито средства ми бяха отпуснати; вършех най-належащите дела по причините, с които разполагах. Но какво знаех дълбоко в сърцето си или какво съм знаел, преди да стъпя по тия сиви брегове — туй вече е друг въпрос. Олорин бях в забравения Запад и само с ония там ще говоря по-откровено.
На това място в ръкопис А текстът гласи: „и само с ония там (или може би които се завърнат нататък с мен) ще говоря по-откровено“.
Тогава казах:
— Сега те разбирам малко по-добре, отколкото преди, Гандалф. Макар да предполагам, че независимо дали е било писано или не, Билбо би могъл да откаже да напусне дома си, също както и аз. Ти не можеше да ни принудиш. Даже не ти е било разрешено да се опиташ. И все пак съм любопитен да узная защо извърши всичко това, какъвто беше тогава — на вид престарял и прегърбен старец.
Тук Гандалф обяснява тогавашните си тревоги и съмнения около първия ход на Саурон и страховете си за Лориен и Ломидол (също както в началото на ръкопис В). В настоящия вариант след като казва, че прекият удар срещу Саурон е бил още по-необходим, отколкото премахването на Смог, той продължава:
И нека прескоча малко напред — поради всичко това след успешното начало на експедицията срещу Смог аз побързах да убедя Съвета, че трябва да атакуваме Дол Гулдур, преди той да е нападнал Лориен. Така и сторихме и Саурон избяга. Но той вечно ни изпреварваше с плановете си. Трябва да призная: мислех си, че пак се е оттеглил и ни предстои нов период на несигурен мир. Но спокойствието не трая дълго. Саурон реши да предприеме следващата крачка. Той незабавно се върна в Мордор и подир десет години надигна глава.
Тогава всичко помръкна. Ала все пак туй не бе според първоначалния му план и в крайна сметка се оказа погрешно. Съпротивата все още имаше къде да се сбере и размисли надалече от Сянката. Как би могъл да избяга Носителят, ако не бяха Лориен и Ломидол? А мисля, че тия твърдини щяха да паднат, ако Саурон най-напред бе хвърлил насреща им цялата си сила, вместо да похаби повече от половината в щурма срещу Гондор.
Е, това е. Ето я главната ми причина. Но едно е да виждаш какво трябва да се направи и съвсем друго да откриеш средство и начин. Вече започвах сериозно да се тревожа за положението из Севера, когато един ден срещнах Торин Дъбощит — мисля, че беше в средата на март 2941 година. Изслушах разказа му и си помислих: „Е, поне намерих неприятел на Смог! И то достоен за помощ. Трябва да сторя каквото мога. Как не се сетих преди за джуджетата!“.
А освен това се замислих и за народа на Графството. Той зае топло кътче в сърцето ми през Дългата зима, която никой от вас не помни235. Зле си изпатиха хобитите тогава — в по-тежка беда едва ли са изпадали някога; умираха от студ, а подир туй и от глад в ужасната немотия. Но именно по онова време видях колко са храбри и какво състрадание изпитват един към друг. Тъкмо това състрадание, както и мълчаливата храброст, им позволи да оцелеят. И сега исках да оцелеят. Ала виждах, че рано или късно по Западните земи пак ще настанат страшни времена, макар и съвсем различни — безжалостна война. За да надмогнат ужасите, щяха да се нуждаят от нещо повече, отколкото притежаваха. Трудно бе да се каже какво точно. Е, трябваше да знаят малко повече, да разбират малко по-ясно кое как стои и къде е тяхното място.
234
Гимли би трябвало поне да е минавал през Графството при своите пътешествия, след като напуска дома си в Сините планини (виж предпоследния откъс от Приложението).
235
В Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ е разказано за бедите в Рохан през Дългата зима на 2758–59 г.; а в „Разказ за годините“ се споменава, че „Гандалф подпомогнал народа на Графството“.