Поради туй Саурон подготвил два удара — в които отпосле мнозина откриват началото на Войната за Пръстена. Нанесъл ги едновременно. Орки нападнали кралството на Трандуил със заповед да заловят отново Ам-гъл; а Повелителят на Моргул бил пратен открито на бой срещу Гондор. Тия събития станали към края на юни 3018 г. Тъй Саурон проверил силата и готовността на Денетор и открил по-яростна съпротива, отколкото очаквал. Но това не го безпокояло особено, понеже използвал за нападението само частица от силата си, а главната му цел била да представи появата на Назгулите уж като нещо покрай войната с Гондор.
Затова когато Осгилиат бил превзет и мостът рухнал, Саурон прекратил щурма и повелил на Назгулите да отпочнат диренето на Пръстена. Ала не подценявал бдителността и прозрението на Мъдреците, та наредил на Назгулите да се движат колкото е възможно по-тайно. А по онуй време Вождът на Духовете обитавал Минас Моргул заедно с още шестима, докато неговият помощник Хамул, наречен Сянката на Изтока, витаел из Дол Гулдур като Сауронов наместник и един друг Дух му служел за вестоносец237.
Тъй Повелителят на Моргул превел своите спътници през Андуин без коне и одежди, невидими за човешки очи, ала вдъхващи ужас на всичко живо по пътя си. Тръгнали вероятно в първия ден на юли. Бавно и крадешком минали през Анориен, пресекли Ентоброд и навлезли във Волд, а пред тях летяла мълвата за мрак и незнаен ужас. Както разчитали, стигнали до западния бряг на Андуин северно от Сарн Гебир; там получили коне и одежди, що тайно били спуснати със сал по Реката. Туй било (предполага се) около седемнайсети юли. После поели на север да дирят Графството, страната на Полуръстовете.
Нейде към двайсет и втори юли срещнали сред Полето на Келебрант своите съучастници, Назгулите от Дол Гулдур. Там узнали, че Ам-гъл е избягал както от орките, що го избавили, тъй и от преследвачите елфи, та изчезнал безследно238. Освен това Хамул им казал, че из Андуинската долина няма и следа от жилища на Полуръстове, а селата на Запасливците край Перуникови поля отдавна били запустели. Но Повелителят на Моргул не измислил що друго да прави, освен да продължи с издирванията из Севера, като може би се надявал не само да открие Графството, но и да залови Ам-гъл. Струвало му се твърде вероятно търсената страна да е нейде наблизо около омразния Лориен, а защо не и отвъд границите на Галадриел. Ала все още не можел да се пребори с мощта на Белия Пръстен, нито пък да навлезе в Лориен. Затова Деветте минали между Лориен и Планините и продължили да яздят все по-далече на север; а ужасът все тъй се носел пред тях и оставал по дирите им; но не открили каквото търсели, нито узнали нещо за него.
Най-сетне те се завърнали; ала лятото отдавна клоняло към края си и все повече се засилвала Сауроновата боязън и ярост. Когато отново навлезли във Волд, вече бил настанал септември; и там ги пресрещнали вестоносци от Барад-дур, носещи такива заплахи от Господаря им, че дори Моргулският властелин затреперал. Защото Саурон бил узнал за словата на пророчеството от Гондор, за тръгването на Боромир, за Сарумановите деяния и пленничеството на Гандалф. От всичко това стигнал до извода, че Пръстенът още не е във владение на Саруман или някой друг от Мъдреците, но Саруман поне знае къде може да е укрит. Сега му била потребна единствено бързина, а тайната трябвало да се пренебрегне.
Тъй на Духовете било наредено да тръгнат право към Исенгард. Бясно препуснали те през Рохан и тъй велик ужас ги съпровождал по пътя, че мнозина избягали от ония земи и се отправили слепешком на север и запад, като мислели, че войната иде от Изтока подир копитата на черните жребци.
Два дни след като Гандалф напуснал Ортанк, Повелителят на Моргул спрял пред Портата на Исенгард. Тогава Саруман, вече и бездруго изпълнен със страх и ярост поради бягството на Гандалф, осъзнал колко е страшно да застане между враговете, като и двете страни знаят за неговата измяна. Ужас велик го обзел, понеже напълно чезнела надеждата му да измами Саурон, или поне да припечели мъничко благосклонност подир неговата победа. Сега трябвало или сам да се докопа до Пръстена, или да рухне към гибел и изтезания. Ала той все още бил предпазлив и лукав, а и отдавна укрепявал Исенгард тъкмо за подобно злощастие. Тъй крепък бил Пръстенът на Исенгард, че дори Моргулският властелин и неговите спътници не можели да го щурмуват без голяма военна сила. Затова на всичките си повели и предизвикателства не получил друг отговор, освен гласа на Саруман, що чрез някакво хитроумно приспособление сякаш долитал от самата Порта.
237
Бел.1: Според бележката за 2951 г. в „Разказ за годините“, Саурон изпратил не двама, а трима Назгули да заемат отново Дол Гулдур. Двете твърдения могат да бъдат съгласувани чрез предположението, че по-късно единият Дух се е завърнал от Дол Гулдур в Минас Моргул, но според мен изглежда по-вероятно тази версия да е отпаднала при съставянето на „Разказ за годините“; струва си да отбележим, че в отхвърлен вариант на този пасаж се споменава само за един Назгул в Дол Гулдур (наречен не Хамул, а „Вторият Предводител (Черния от Изтока)“) и за още един, който останал при Саурон като доверен вестоносец.
От записките, които описват най-подробно движението на Черните конници из Графството, следва, че именно Хамул пристигнал в Хобитово и разговарял със Старика Майтапер, пак той преследвал хобитите по пътя за Стъблино и едва не ги догонил на Сала при Фукови оврази. Другият Конник, когото призовал с крясъци от хребета над Горски дом и с когото посетил чифликчията Чудоум, бил „неговият спътник от Дол Гулдур“. За Хамул тук се казва, че след самия Черен капитан той бил най-подготвен от всички Назгули да долови присъствието на Пръстена, ала в същото време най-много се обърквал и губел сили от дневната светлина.
238
Бел.2: В неописуемия си страх пред Назгулите той дръзнал да се укрие в Мория. (Бележка на автора.)