Във вариант Б се отбелязва, че Черният капитан не знаел дали Пръстенът още е в Графството; трябвало да разбере. Графството било твърде голямо, за да нахлуе с огън и меч, както сторил със Запасливците; налагало се да действа най-вече потайно и да избягва ужаса, като същевременно дебне по източните граници. Затова пратил в Графството неколцина Конници със заповедта да се разделят докато го пресичат; единият от тях, Хамул, трябвало да открие Хобитово (виж Бележка 1), където според Сарумановите документи живеел „Торбинс“. Черният капитан спрял на лагер в Андрат, където Зеленият път минавал по дефиле между Могилните и Южните ридове258; оттам неколцина други били пратени да обикалят и дебнат по източната граница, докато самият той посетил Могилните ридове. В записки за движението на Черните конници по онова време се казва, че Черният капитан останал там няколко дни и Могилните твари се разбудили, а всички зли създания, враждебни към елфи и люде, дебнели злобно из Старата гора и по Могилните ридове.
3
Друг комплект ръкописи от онова време съдържа голям брой недовършени разкази за ранните взаимоотношения на Саруман с Графството, особено що се отнася до „Полуръстовия пушилист“ — тема, засегната вече във връзка с „кривогледия южняк“ (виж малко по-горе). Следващият текст е само един от многото варианти, но макар и по-кратък от редица други, той изглежда най-добре обработен.
Скоро Саруман взел да завижда на Гандалф и накрая съперничеството се превърнало в ненавист — прикрита, ала тъкмо затуй още по-дълбока и по-горчива, понеже дълбоко в душата си Саруман знаел, че Сивия странник има повече сила и по-голямо влияние върху обитателите на Средната земя, макар да прикривал могъществото и да не искал от другите ни поклон, ни страхопочитание. Саруман не го почитал, но почнал да се бои от него, тъй като още не знаел доколко е прозрял Гандалф тайните му замисли; и мълчанието често го стряскало повече, отколкото словата. Поради всичко това взел открито да се отнася към Гандалф с по-малко уважение, отколкото другите мъдреци, и вечно бързал да оспори или подиграе неговите съвети; тайно обаче запомнял и обмислял всяка негова дума, като се мъчел, доколкото било възможно, да проследи и постъпките му.
Тъй стигнал Саруман до размисли за Графството и Полуръстовете, които инак би сметнал недостойни за своето внимание. Отначало изобщо не му хрумвало, че интересът на неговия съперник към този народ може да има някаква връзка с тревогите на Съвета, камо ли с Всевластния Пръстен. Защото изпървом наистина нямало такава връзка и всичко ставало само поради обичта на Гандалф към Дребния народ, освен ако в душата му неосъзнато е дремело тайно предчувствие. Дълги години той открито посещавал Графството и разказвал за неговия народ на всеки, що желаел да слуша; а Саруман се усмихвал снизходително на нелепите приказки на стария скитник, ала въпреки туй запомнял всяка дума.
Като видял, че според Гандалф Графството е достойно за интерес, Саруман също взел да го посещава, но преоблечен и в пълна тайна, додето разузнал и запомнил всичките му области и пътища, подир което решил, че е узнал каквото трябва. И макар да му се струвало, че вече не е нито разумно, нито изгодно да ходи натам, продължил да държи границите под око. Защото все още подозирал някакви тайни замисли. Вече бил паднал толкова ниско, че очаквал всички други в Съвета да имат прикрити и далновидни кроежи за домогване до властта, властващи по един или друг начин над всяка тяхна постъпка. Затуй когато много по-късно узнал нещичко за Полуръста, у когото попаднал Пръстенът на Ам-гъл, можел само да вярва, че Гандалф го е знаел през цялото време; и тъкмо това го засегнало най-болезнено, понеже смятал за своя лична привилегия всички познания около Пръстените. А гневът му съвсем не отслабвал от мисълта, че недоверието на Гандалф е било съвсем заслужено и уместно.
Ала всъщност изпървом цялото това тайно следене нямало зла умисъл и било просто глупост, породена от уязвено високомерие. Дреболиите, недостойни сякаш за отбелязване, често могат накрая да се окажат от изключителна важност. А, честно казано, като наблюдавал обичта на Гандалф към билката, наречена „пушилист“ (заради която според него Дребният народ заслужавал всеобща почит, дори и да не е сторил нищо друго), Саруман й се присмял открито, ала тайничко опитал тревата и скоро почнал да я използва; и по тази причина Графството станало важно за него. Но се боял да не би туй да се разкрие и подигравките му да се обърнат против самия него, та да го сочат с присмех задето подражава на Гандалф и то не как да е, а потайно. Поради тая причина най-грижливо укривал всичките си отношения с Графството още когато над него не била паднала сянката на съмнение и по границите му нямало строга охрана, та всеки желаещ можел да ги премине. Пак затова Саруман престанал да ходи лично натам; защото до ушите му достигнал слух, че не е останал съвсем незабелязан от зорките хобити, та някои от тях като виждали из горите или по нощните пътища да се прокрадва старец в сиви или ръждивочервени одежди, го мислели за Гандалф.
258
Бел.22: За сравнение виж думите на Гандалф пред Съвета на Елронд: „Предводителят им се е укрил южно от Брее“.