— Играе си със съдбата за наша сметка — казвали те, — и други ще трябва да плащат за неговите удоволствия.
— Тогава си изберете нов главатар! — рекъл Турин, като застанал пред тях. — Форвег вече не може да ви предвожда, понеже е мъртъв.
— Откъде знаеш? — запитал Улрад? — И ти ли си търсил мед от същия кошер? Пчелите ли го ужилиха?
— Не — отвърнал Турин. — Стигаше и едно жило. Аз го съсякох. Но пощадих Андрог и той скоро ще се завърне.
После разказал какво се случило, укорявайки всички, що вършели подобни дела; и докато още говорел, Андрог се завърнал с оръжията на Форвег.
— Виж, Неитан! — провикнал се той. — Няма потеря. Може би тя се надява пак да те срещне.
— Ако ме взимаш на подбив — рекъл Турин, — ще съжаля, че не й дадох главата ти. Разказвай сега и не губи време.
Тогава Андрог откровено разказал какво се случило.
— Ала сега се питам по каква работа беше там Неитан — рекъл накрая. — Не по нашата, чини ми се. Защото когато пристигнах, вече бе съсякъл Форвег. На жената това й допадна, та му предложи да тръгне с нея, ако ни отсече главите. Но той не пожела и я пропъди; затуй не разбирам какво толкоз имаше против главатаря. На мен ми пощади живота, за което съм благодарен, макар и да не проумявам.
— След такива слова недей да ми говориш, че си бил от Хадоровия род — отсякъл Турин. — На Улдор Проклети ще да си сродник и би трябвало да потърсиш служба в Ангбанд. Чуйте ме сега! — викнал той към всички. — Ето какъв избор предлагам. Или ще ви бъда главатар наместо Форвег, или ме пуснете да си вървя. Но ако искате да ме убиете, то опитайте си късмета! Ще се бия додето падна мъртъв… или поваля всички ви.
Тогава мнозина грабнали оръжията, ала Андрог се провикнал:
— Не! Главата, що Неитан пощади, не е чак толкоз празна. Сбием ли се, мнозина ще загинат без полза, додето повалим най-добрия боец между нас. — И той се разсмял. — Както го приехме в шайката, тъй ще е и сега. Той убива, за да разчисти място. Може и днес да е за добро, както първия път; току-виж ни повел към нещо по-свястно от туй да се скитаме около хорските бунища.
А старият Алгунд добавил:
— Той е най-добрият сред нас. Навремето и ние бихме сторили същото, стига да имахме смелост; ала много неща сме забравили. Може би Неитан най-сетне ще ни върне в родния дом.
При тия слова на Турин му хрумнало, че ако очовечи разбойниците, може би с тяхна помощ ще успее да извоюва свое свободно владение. Ала само погледнал Алгунд и Андрог, а после отвърнал:
— В родния дом, казваш? Високи и студени са Сенчестите планини, що ни преграждат пътя. Отвъд тях чакат племената на Улдор и легионите на Ангбанд. Ако ли седем пъти по седем мъже не се плашат от всичко туй, ще ви поведа нататък. Ала колко ли път ще изминем, преди да паднем мъртви?
Всички замлъкнали. Тогава Турин продумал отново:
— Приемате ли ме за главатар? Ако е тъй, най-напред ще ви поведа из пущинака, далеч от човешките селища. Там може да ни потръгне, а може и да е по-зле; ала поне не ще срещнем ненавист от собствения си народ.
Тогава всички, които били от Хадоровия род, се сбрали наоколо и го обявили за свой главатар; волю-неволю се съгласили и другите. И Турин веднага ги повел надалеч от ония места43.
Много вестоносци пращал Тингол да дирят Турин из Дориат и околните земи; ала през цялата тази година дирили напразно, понеже никой не можел да предположи, че е тръгнал с банда разбойници и врагове човешки. Когато настанала зима, всички освен един се завърнали при краля. Само Белег продължавал да търси Туриновите следи из пущинака.
Ала в Димбар и по северните граници на Дориат нещата тръгнали зле. Драконовият шлем вече не излизал на бой, нямало го и Крепкия лък; и Морготовите слуги се окопитили, та непрестанно растяла както бройката, тъй и дързостта им. Зимата дошла и отминала, а напролет скверните твари подновили нападенията — нахлули в Димбар и страх обзел людете от Бретил, понеже злото вече гъмжало по всичките им граници освен южната.
Вече ставало почти година откак изчезнал Турин, а Белег продължавал да търси, макар вече да губел надежда. В странстванията си стигнал далече на север, чак до бродовете на Теиглин и там дочул вест за нов набег на орките от Таур-ну-Фуин, та се върнал обратно и случаят го довел при горяните малко след като Турин напуснал онези места. Тъй чул странната мълва, що се носела между тях. Снажен и величав човек или елфически воин, разказвали те, се появил от гората, съсякъл един Гаурваит и спасил дъщерята на Ларнах.
43
Бел.10: В един вариант на тази част от разказа Турин обявява пред разбойниците истинското си име; при това твърди, че като наследствен господар и съдия на хората от Хадоровия род е имал право да посече Форвег, който бил родом от Дор-ломин. Тогава старият разбойник Алгунд, който след Нирнает Арноедиад избягал надолу покрай Сирион, казва, че Туриновите очи отдавна му напомняли за някого и едва сега разпознавал в него сина на Хурин.
„— Ала той бе по-нисък, дребен за своя род, макар че огън пламтеше в жилите му; и имаше златисто-червени коси. Ти си тъмнокос и снажен. Като се вгледам, виждам майка ти в теб; тя беше от Беоровия род. Питам се каква ли съдба я е сполетяла.
— Не знам — рекъл Турин. — Няма вести от Севера.“
В този вариант именно разкритието, че Неитан всъщност е Турин, син Хуринов, кара разбойниците от Дор-ломин да го приемат за главатар.