И той се разплакал.
— Животът ти е пощаден, Мим — рекъл Турин.
— Поне додето се доберем до бърлогата му — подхвърлил Андрог.
Ала Турин се завъртял към него и рекъл:
— Ако Мим без измама ни отведе в своя дом и ако този дом е добър, с туй откупува живота си; и никой от моите хора не ще го погуби. Кълна се.
Тогава Мим прегърнал Турин през коленете и продумал:
— Мим ще ти бъде приятел, господарю. Изпървом по гласа и словата те взех за елф; ала ти си човек и тъй е по-добре. Мим не обича елфите.
— Къде е тая твоя къща? — запитал Андрог. — Дано да е добра, щом ще трябва Андрог да я споделя с джудже. Защото Андрог не обича джуджетата. Неговият род идва от изтока и не е донесъл добри спомени за тия грозни твари.
— Ще прецените какъв е домът ми, когато го видите — рекъл Мим. — Но по пътя ще ви трябва светлина, непохватни люде. След време ще дойда да ви отведа.
— Не, не! — възразил Андрог. — Нали не ще позволиш това, главатарю? Инак повече няма да видим дъртия негодник.
— Вече притъмнява — рекъл Турин. — Нека ни остави нещо като залог. Да задържим ли торбата ти и товара в нея, Мим?
Ала при тия слова Мим отново рухнал на колене, обзет от тревога.
— Ако Мим смяташе да ви излъже, то нима ще се върне заради някаква си вехта торба, пълна с корени? — възкликнал той. — Пак ще дойда. Пуснете ме да си вървя с багажа!
— Няма — рекъл Турин. — Щом не искаш да се разделяш с торбата, ще трябва да останеш при нея. Може би една нощ под дъжда ще те накара на свой ред да ни пожалиш.
Ала и той както мнозина други забелязал, че Мим смятал товара си за много по-ценен, отколкото изглеждал на пръв поглед.
Отвели старото джудже до своя неприветлив бивак, а то през цялото време мърморело на някакъв странен език, сякаш натегнал от древна омраза; ала когато вързали краката му, изведнъж млъкнало. А ония, които били на стража, цяла нощ го виждали да седи безмълвно и неподвижно като камък, само безсънните му очи блестели и шарели насам-натам из мрака.
Призори дъждът престанал и вятър разтръскал короните на дърветата. Утрото дошло по-ярко, отколкото от много дни насам и топъл полъх откъм Юга разчистил ведро синьо небе около изгряващото слънце. Мим седял неподвижен и ням; тежките му клепачи били отпуснати и утринните лъчи го разкривали прегърбен и съсухрен от старост. Турин се изправил, погледнал го и рекъл:
— Вече е светло.
Тогава Мим отворил очи и посочил въжетата около нозете си; а когато го развързали, изрекъл свирепо:
— Глупци, запомнете едно! Никога не връзвайте джудже. То не ще ви прости. Не искам да умра, но заради туй, що сторихте, в сърцето ми пламти люта омраза. Сега съжалявам за обещанието.
— Аз обаче не съжалявам — отвърнал Турин. — Ти ще ме отведеш в дома си. Дотогава няма да говорим за смърт. Такава е моята воля.
Той се взрял властно в очите на джуджето и Мим не могъл да устои; малцина имали силата да се преборят с погледа на Турин, когато бил гневен или твърдо желаел нещо. Скоро пленникът извърнал глава и станал на нозе.
— Следвай ме, господарю! — промълвил той.
— Добре! — рекъл Турин. — А сега ще добавя едно: разбирам твоята гордост. Може да умреш, ала вече няма да те връзваме.
Тогава Мим ги отвел към мястото, където го заловили и посочил на запад.
— Там е моят дом! — рекъл той. — Сигурно често сте го виждали, защото е висок. Шарбхунд го наричахме, преди елфите да променят всички названия.
И всички видели, че сочи към Голия хълм Амон Руд, от чиято гола глава пущинакът се разкривал на много левги наоколо.
— Виждали сме го, но не отблизо — рекъл Андрог. — Та как може да има там безопасно убежище, вода или каквото и да било от онуй, що ни е потребно? Така си и знаех, че ще ни измамиш. Кой се крие на връх?
— Широкият обзор може да се окаже по-добър от спотайването — възразил Турин. — А от Амон Руд се вижда надлъж и нашир. Добре, Мим, ще дойда да видя какво ни предлагаш. Колко време ще е потребно за нас, непохватните люде, докато стигнем дотам?
— Цял ден, чак до смрачаване — отвърнал Мим.
Бандата поела на запад и начело вървял Турин заедно с Мим. Когато напуснали горите, тръгнали по-предпазливо, ала цялата местност била безмълвна и пуста. Отминали купищата канари и почнали да се изкачват; защото Амон Руд се издигал в източния край на високи бърда, които разделяли долините на Сирион и Нарог, та дори каменното му подножие било нависоко. Неравният му източен склон се изкачвал плавно нагоре към хребетите сред редки горички от брези, калини и прастари трънливи дървета, впили корени в скалата. Около подножието на Амон Руд растели гъсталаци от аеглос; ала стръмната му сива глава била гола, само червен серегон покривал скалите като мантия47.
47
Бел.14: За растението аеглос, тоест „снеготрън“, се казва, че е било като прещип, но по-високо и с бели цветове. Аеглос се нарича и копието на Гил-галад. Серегон, тоест „каменна кръв“, е бил от рода на растението, наречено тлъстига; имал е наситено червени цветове.