Когато следобедът отминал, разбойниците наближили подножието на хълма. Сега идвали откъм северната страна, защото така ги водел Мим и лъчите на залязващото слънце падали върху короната на Амон Руд, а всичкият серегон тъкмо бил разцъфнал.
— Гледайте! Кръв има по този връх — промълвил Андрог.
— Все още не — рекъл Турин.
Слънцето чезнело и из долчинките се сбирал здрач. Сега хълмът се извисявал отпред и разбойниците се зачудили защо е потребен водач при толкова ясна цел. Ала когато Мим ги повел напред и взели да се катерят по последните стръмни склонове, разбрали, че той следва някаква тайна пътека, отбелязана с древни знаци. Сега лъкатушели насам-натам и накъдето и да погледнели, виждали мрачни дерета и пропасти или стръмни надолнища към скалисти пущинаци с дълбоки ями и пукнатини, закрити от трънки и къпини. Без водач щели да се лутат по тия места дни наред, докато намерят верния път.
Най-сетне достигнали по-стръмно, ала и по-открито място. През сенките на стари калини навлезли във висок гъсталак от аеглос, където из здрача се носел сладостен аромат48. Сетне изведнъж им се изпречила отвесна и гладка каменна стена, чезнеща нейде нагоре в сумрака.
— Туй ли е портата на твоя дом? — запитал Турин. — Казват, че джуджетата обичали камъка.
И той пристъпил по-близо, за да не се опита Мим да ги изиграе накрая.
— Не на дома, а на двора — отвърнало джуджето.
После Мим завил наляво покрай подножието на канарата и след двайсетина крачки внезапно спрял; и Турин видял, че води и ветрове, или пък умели ръце са изваяли там пукнатина с такава форма, че две скални гънки се прихлупвали една друга и между тях имало пролука, водеща наляво. Входът бил закрит от дълги висящи растения, вкоренени в скалата отгоре, а отвътре се изкачвала стръмна каменна пътека, чезнеща в мрака. Влажна и хлъзгава била, защото отнейде капела вода. Един подир друг разбойниците поели по нея. Горе пътеката пак завила на юг и през трънлив гъсталак ги извела на равна зелена морава, по която продължавала напред към сенките. Тъй пристигнали в дома на Мим, наречен Бар-ен-Нибин-ноег49, за който споменавали само най-древните предания в Дориат и Нарготронд и където дотогава не бил стъпвал човешки крак. Ала нощта падала бързо, откъм изток изгрели звезди и все още не се различавало как е устроено това странно място.
Амон Руд имал корона — грамаден масив като остра каменна шапка с гол и плосък връх. Откъм северния край се издавала равна и почти квадратна площадка, неразличима отдолу; защото зад нея се извисявал като стена самият връх, а на запад и изток слизали стръмни пропасти. Само откъм север, както били дошли, можели да я достигнат ония, що знаели пътя50. След пукнатината пътеката скоро навлизала в гъсталак от недорасли брезички около бистро езерце в каменно ложе. Подхранвал го извор, бликащ в подножието на близката скална стена и водите преливали като бяла нишка по плитък улей в западния ръб на площадката. Зад дръвчетата близо до извора, между две грамадни канари, имало пещера. На пръв поглед изглеждала съвсем плитка, с нисък назъбен свод; ала по-навътре била разширена и продължена дълбоко под хълма от бавните ръце на калпавите джуджета през дългите години, когато това племе живяло тук в мир с горските Сиви елфи.
Сред падащия здрач Мим повел разбойниците покрай езерцето, в което се отразявали бледи звезди сред сенките на брезови вейки. Пред входа на пещерата спрял и се поклонил на Турин.
— Влез — рекъл — в Бар-ен-Данвед, Дома на откупа; защото тъй ще се нарича от днес нататък.
— Може би — отвърнал Турин. — Първо ще го огледам.
Влязъл навътре след Мим, а като видели, че не се бои, подир него тръгнали всички, дори и Андрог, който най-малко се доверявал на джуджето. Скоро се озовали в непрогледен мрак; ала Мим плеснал с ръце и иззад ъгъла проблеснала светлинка — от коридора в дъното излязло друго джудже с малка факла в ръката.
— Ха! — възкликнал Андрог. — Тъй си и мислех, че не съм го улучил.
Но Мим бързо разменил с новодошлия няколко думи на странен, грубоват език и сякаш стреснат или разгневен от чутото, хукнал напред и изчезнал по коридора. Тогава Андрог предложил веднага да го последват.
— Да нападнем! — рекъл той. — Тук може да има цяло гъмжило, ала са дребни.
— Само трима са, мисля — отвърнал Турин и без да чака поел напред, докато разбойниците бавно се точели подир него, опипвайки грапавите стени.
48
Бел.15: Това напомня за прещиповите храсти с жълти цветове, които Фродо, Сам и Ам-гъл срещат в Итилиен — те са „престарели и високи, отдолу суховати и длъгнести, но по-горе гъсти“, тъй че хобитите могат „да крачат изправени под тях по дълги закътани пътеки“; цветовете им „лъщяха в сумрака и пръскаха лек сладостен аромат“ („Властелинът на Пръстените“, книга 4, глава 7).
49
Бел.16: Другаде Синдаринското име на калпавите джуджета е дадено като Ноегит Нибин (например в „Силмарилион“, стр. 262) или Нибин-Ногрим. Споменатите малко по-горе „високи бърда, които разделяли долините на Сирион и Нарог“, често се срещат под името Бърда на Нибин-ноег (или варианти на същото название).
50
Бел.17: Високата канара, където Мим превежда разбойниците по пукнатина, която нарича „порта на двора“, е била (по всяка вероятност) откъм северната страна на площадката; скалите на изток и запад очевидно са непристъпни.