А Морвен отишла при Ниенор и рекла:
— Сбогом, дъще Хуринова. Тръгвам да диря сина си, или поне вести за него, тъй като тук никой не иска да стори друго, освен да се бави, додето стане твърде късно. Чакай ме тук и дано да се завърна.
Тогава Ниенор, обзета от страх и тревоги, поискала да я удържи, но Морвен не отговорила нищо и отишла в покоите си; а когато настанало утро, взела кон и потеглила.
Тингол обаче бил повелил никой да не я възпира или съпровожда открито. Но щом поела на път, свикал отряд от най-опитните и храбри гранични бранители начело с Маблунг.
— Бързо тръгнете след нея — рекъл им той, — ала тъй, че да не ви забележи. Но когато навлезе в пущинака, покажете се, ако я заплаши опасност; не се ли завърне и тогава, пазете я както можете. Искам обаче неколцина от вас да отидат напред и да разузнаят колкото е възможно повече.
Тъй Тингол изпратил по-голям отряд, отколкото възнамерявал отначало и между бойците имало десет конници с резервни коне, те последвали Морвен, а тя се отправила на юг през Регион и стигнала до бреговете на Сирион над Здрачните езера; там спряла, понеже реката била пълноводна и бърза, та не знаела как да я пресече. Затуй бойците трябвало да се разкрият и Морвен ги запитала:
— Да не би Тингол да иска да ме възпре? Или най-сетне се престраши да ми прати помощта, що отказа преди?
— И едното, и другото — отвърнал Маблунг. — Няма ли да се завърнеш?
— Не — казала тя.
— Тогава съм длъжен да ти помогна — рекъл Маблунг, — макар и против волята си. Дълбок и пълноводен е тук Сирион, та крие смъртна заплаха и за човек, и за звяр.
— Тогава ме прехвърли на отвъдния бряг по начина, който използва народът ви — рекла Морвен, — инак ще се опитам да преплувам дотам.
Волю-неволю, Маблунг я отвел до Здрачните езера. Там, между обраслите с тръстики дерета по източния бряг, имало скрити и охранявани лодки и салове; защото чрез тях Тингол пращал вестоносци при своите близки в Нарготронд55. Изчакали да падне нощ и да изгреят звезди, после прекосили реката сред бледите мъгли преди разсъмване. И докато червеното слънце изгрявало иззад Сините планини, а свежият утринен вятър налетял да разкъса мъглите, отрядът се изкачил по западния бряг и напуснал Пояса на Мелиан. Снажни елфи от Дориат били всички бойци, наметнати със сиви плащове над ризниците. Морвен ги гледала от сала как крачат беззвучно, ала изведнъж възкликнала и посочила към последния в отминаващата колона.
— Откъде дойде този? — запитала тя. — Трийсет дойдохте при мен. Трийсет и един слизате на брега!
Тогава другите се обърнали и видели, че зората блести по буйни златисти коси — защото това била Ниенор с отметната от вятъра качулка. Тъй се разкрило, че тя била последвала бойците и се присъединила към тях в тъмното, преди да прекосят реката. Смут ги обзел, а най-много се стреснала Морвен.
— Върни се, върни се! Повелявам ти! — викнала тя.
— Щом Хуриновата съпруга може да следва зова на кръвта, въпреки всички съвети — рекла Ниенор, — значи туй е позволено и за дъщеря му. Ридание си ме нарекла, ала не ще ридая сама за баща, брат и майка. Но от всички, що споменах, единствено теб познавам и обичам над всичко друго. Не се ли боиш, не ще се уплаша и аз.
И наистина, не личал страх ни в гласа, ни в постъпките й. Снажна и крепка изглеждала; защото била висока както всички от Хадоровия род и тъй, облечена в елфически одежди, не се различавала от стражите, бидейки по-дребна само от най-могъщите сред тях.
— Що си решила да сториш? — запитала Морвен.
— Да дойда където отиваш — отвърнала Ниенор. — Избирай сама. Можеш да ме върнеш обратно и да останем на сигурно място под грижите на Мелиан; защото е неразумно да се отхвърлят съветите й. Или пък да знаеш, че тръгнеш ли срещу опасностите, с теб ще бъда и аз.
Защото всъщност Ниенор била дошла най-вече с надеждата, че от страх и обич към нея майка й ще се завърне; а Морвен наистина се двоумяла.
— Едно е да отхвърлиш съвет — рекла тя, — а съвсем друго да престъпиш майчината заръка. Връщай се!
— Не! — възразила Ниенор. — Вече отдавна не съм дете. Имам собствена воля и разум, макар досега да не се бяха сблъсквали с твоите. Идвам с теб. Предпочитам да е към Дориат, понеже почитам неговите управници; ако ли не — тогава на запад. Всъщност ако изобщо някоя от нас тръгне напред, туй би трябвало да съм аз, в разцвета на силите си.
Тогава Морвен съзряла Хуриновото упорство в сивите очи на Ниенор; и се разколебала, ала нямала сили да превъзмогне гордостта и не желаела (въпреки разумните слова) да се върне подир дъщеря си като оглупяла и капризна старица.
— Продължавам напред, както съм го решила — рекла тя. — Идвай и ти, ала туй ще е против моята воля.
55
Бел.22: Виж Приложението, в което се споменава, че Ородрет разменял вести с Тингол „по тайни пътища“.