После се обърнал към своите спътници и добавил:
— Ето каква задача ни предстои сега. Трябва да изчакаме още малко; защото прекалената прибързаност ще е също тъй пагубна, както и закъснението. Падне ли здрач, ще се промъкнем скришом надолу към Теиглин. Ала внимавайте. Защото слухът на Глаурунг е също тъй остър, както и взорът му — а да ни усети е равносилно на гибел. Ако стигнем незабелязано до реката, после ще трябва да се спуснем в клисурата, да прекосим течението и тъй да застанем на пътя, по който ще поеме.
— Ала как може Глаурунг да мине оттам? — запитал Дорлас. — Колкото и да е пъргав, все пак си остава грамаден дракон — как ще се спусне по едната скала и как ще се изкатери по другата, докато задницата му още слиза надолу? А дори и да го стори, какъв смисъл има да стоим в буйните води под него?
— Може и да го стори — отвърнал Турин — и ако е тъй, зло ни очаква. Ала според онуй, що знам за него, както и според мястото, където лежи сега, мога да се надявам, че е замислил друго. Стигнал е до ръба на Кабед-ен-Арас, през който, както разказвате, някога бил прескочил подгонен елен, за да се спаси от ловците на Халет. Тъй грамаден е сега Глаурунг, че според мен ще опита да се прехвърли оттам. В туй е цялата ни надежда и на нея трябва да разчитаме.
При тия слова сърцето на Дорлас изтръпнало; защото той познавал целия Бретилски лес по-добре от всеки друг горянин, а клисурата Кабед-ен-Арас наистина била зловещо място. Откъм източната й страна се издигала гола отвесна скала, обрасла само най-горе с дървета; от другия край брегът бил малко по-полегат и обрасъл с гъсталак от провиснали дървета и храсти, ала между тях водата бушувала сред скалите и макар че храбър мъж можел да я прекоси посред бял ден, нощем било сигурна смърт да тръгнеш през нея. Но такъв бил планът на Турамбар и нямало смисъл да спори с него.
По здрач тримата поели на път и не тръгнали право към дракона, а отначало минали по пътеката за Бродовете; не след дълго завили на юг по друга тясна пътека и през горските сенки излезли над Теиглин59. И докато наближавали Кабед-ен-Арас стъпка по стъпка, спирайки често, за да се ослушат, насреща им долетял мирис на изгорели дървета, смесен с непоносимо зловоние. На изток зад тях заблещукали първите звезди, а на запад сред сетните дневни отблясъци се издигали бледи, нетрепващи струйки дим.
Когато Турамбар си заминал, Ниниел останала да стои безмълвна и неподвижна като камък; но Брандир дошъл при нея и казал:
— Не мисли за най-страшното, Ниниел, преди да е дошло. Ала нима не те посъветвах да изчакаш?
— Вярно, тъй беше — отвърнала тя. — Но и да бях те послушала, с какво щеше да ми помогне това? Любовта може да страда и без венчило.
— Знам — рекъл Брандир. — И все пак венчилото не е дреболия.
— Вече втори месец нося негова рожба — рекла Ниниел. — Ала от туй товарът на страха ми за Турамбар не става ни по-лек, ни по-тежък. Не те разбирам, Брандир.
— Аз самият не се разбирам — отвърнал той. — И все пак се боя.
— Не те бива за утешител! — възкликнала тя. — Но, Брандир, скъпи приятелю, с венчило или без него, майка или девица, ужасът ми е непоносим. Повелителя на Съдбата отиде надалеч, за да се пребори със своята участ; как да остана тук и да изчаквам бавните вести, били те добри или лоши? Може би тази нощ той ще се срещне с дракона; как да седя тук и как да изтрая тия гибелни часове?
— Не знам — рекъл Брандир, — ала тъй или иначе часовете ще трябва да минат и за теб, и за съпругите на ония, що тръгнаха с него.
— Нека всяка от тях да стори каквото й повели сърцето! — извикала Ниниел. — Колкото до мен, аз тръгвам натам. Не ще се деля от своя повелител в страшен час. Отивам да посрещна вестите!
Мрачен ужас обзел Брандир при тия слова, та се провикнал:
— Не ще го сториш, ако мога да ти попреча. Защото тъй осуетяваш всичките ни планове. Далече е дотам и ако се случи най-лошото, тук бихме имали време да избягаме.
— Ако се случи най-лошото, не бих искала да избягам — промълвила тя. — Безполезна е вече твоята мъдрост и не ще можеш да ме възпреш.
После излязла пред хората, струпани на открито между къщите на Ефел и се провикнала:
— Бретилски люде! Не ще чакам тук. Загине ли моят повелител, напразни са всички надежди. Вашите земи и гори ще бъдат изгорени докрай, къщите ви изпепелени и никой, никой не ще се спаси. Тогава защо да се бавим тук? Отивам да посрещна вестите и съдбата, каквато и да е тя. Който мисли като мен, нека ме придружи.
59
Бел.26: Не открих карта, която да илюстрира подробно представата на баща ми за местността, но тази скица поне отговаря на изискванията на повествованието:
(От преводача: тук трябва да се включи факсимиле на картата от стр. 149 на книгата със следните наименования:
Към Амон Обел; Нен Гирит; река Келеброс; Теиглински клисури; Теиглински бродове; към Нарготронд)