На юг луната сияела сред безоблачното небе с бистра, студена светлина. Наближавайки опустошеното от Глаурунг място, Ниниел го зърнала как лежи там и търбухът му се сивее под лунните лъчи; ала до него лежал и човек. Тогава забравила за страха, втурнала се сред тлеещите отломки и тъй стигнала до Турамбар. Тъй бил паднал на една страна върху меча си, а лицето било мъртвешки бледо в неясната светлина. Тогава Ниниел се проснала с ридания върху него и го целунала; сторило й се, че долавя слаб дъх, но решила, че туй ще да е заблуда или измамна надежда, защото бил студен и нито помръдвал, нито й отговарял. И докато го галела, открила, че ръката му е почерняла като от изгаряне; измила я тогава със сълзи и превързала раната с парче от дрехата си. Ала понеже той още не помръдвал от нейния допир, пак го целунала и се провикнала:
— Турамбар, Турамбар, върни се! Чуй ме! Събуди се! Аз съм Ниниел. Драконът е мъртъв, мъртъв и само аз стоя тук край теб.
Но той не отговарял.
Дочул плача й Брандир, защото също бил стигнал до опустошеното място; но тъкмо се канел да пристъпи към Ниниел, когато изведнъж спрял и застинал. Защото при вика на Ниниел драконът се размърдал за сетен път, открехнал очи и луната проблеснала в тях, когато задъхано проговорил:
— Здравей, Ниенор, дъще Хуринова. Ето че пак се срещаме преди края. Радост ти нося — най-сетне намери брат си. И сега ще го опознаеш: убиец в нощния мрак, коварен към враговете, неверен към приятелите и проклятие за своя род — такъв е Турин, син Хуринов! Ала най-грозното от всичките му дела вече усещаш в утробата си.
Тогава Ниенор останала като зашеметена, а Глаурунг издъхнал; и с гибелта му пелената на злата магия паднала от нея, та изведнъж зърнала ясно целия си живот ден подир ден, а не забравила и какво се било случило откакто лежала върху Хауд-ен-Елет. Цялата се разтресла от ужас и омерзение. А Брандир, който чул всичко, загубил сили и се подпрял на едно дърво.
Внезапно Ниенор скочила на нозе, спряла се за миг, бледа като призрак под луната, свела взор към Турин и се провикнала:
— Сбогом, о, дважди любими! А Турин Турамбар турун амбартанен: повелител на съдбата от съдба повален! Блазе ти, че си мъртъв!
А сетне, обезумяла от скръб и непоносим ужас, диво побягнала от онова място; а Брандир закуцукал след нея, крещейки:
— Чакай! Чакай, Ниниел!
За миг се спряла тя, погледнала назад с изцъклени очи и се провикнала:
— Да чакам ли? Все това ме съветваш. Да бях те послушала! Ала вече е твърде късно. Не ще чакам вече на тая земя.
И пак се втурнала пред него60.
Бързо стигнала до Кабед-ен-Арас, спряла там и се вгледала в клокочещата вода с вик:
— Вода, вода! Приеми сега Ниниел Ниенор, дъщеря Хуринова; Просълзено Ридание, дъщеря на Морвен! Приеми ме, та да замина надолу към Морето!
С тия слова се хвърлила отвъд ръба — бял проблясък, погълнат от черната бездна; вик, заглъхнал сред грохота на реката.
Продължавали да текат водите на Теиглин, ала нямало вече Кабед-ен-Арас — от тогава насетне людете винаги наричали тая клисура Кабед Наерамарт; защото нямало вече елен да прескочи над нея, отбягвали я всички живи твари и не стъпвал там човешки крак. Последен от хората надникнал в нейния мрак Брандир, син Хандиров; защото не намерил нужната смелост в сърцето си и макар вече да ненавиждал живота, не успял да срещне там смъртта, за която копнеел61. Тогава мислите му се върнали към Турин Турамбар и той извикал:
— Да те мразя ли, или да те окайвам? Ала ти вече си мъртъв. Не ти дължа благодарност, похитителю на всичко, що притежавах или желаех. Но моят народ ти е длъжник. От мен подобава да узнаят какво се случи.
И закуцал отново към Нен Гирит, заобикаляйки с тръпки на ужас мястото, където лежал драконът; и докато се катерел по стръмната пътека, натъкнал се на човек, който надничал измежду дърветата, ала щом го видял, мигом се дръпнал назад. Брандир обаче бил разпознал лицето му в сетните лъчи на залязващата луна.
— Хей, Дорлас! — провикнал се той. — Какви вести носиш? Как тъй остана жив? И къде е моят сродник?
— Не знам — мрачно отвърнал Дорлас.
— Странна работа — рекъл Брандир.
— Ако искаш да знаеш — казал Дорлас, — Черния меч ни караше да прекосим в тъмното бързеите на Теиглин. Странно ли е, че не можах да го сторя? Въртя брадвата по-добре от мнозина други, ала не умея да скачам като козел.
— Значи са тръгнали без теб срещу дракона? — възкликнал Брандир. — Ала как е станало туй, след като той е преминал? Трябваше поне да останеш наблизо и да видиш какво ще се случи.
60
Бел.27: Изразите „диво побягнала от онова място“ и „пак се втурнала пред него“ подсказват, че е имало известно разстояние между ръба на клисурата и мястото, където Турин лежи до мъртвия Глаурунг. Може би в предсмъртния си гърч драконът се е преметнал далече напред.
61
Бел.28: Малко по-късно в разказа самият Турин преди смъртта си нарича това място Кабед Наерамарт и може да се предположи, че името се е съхранило като спомен за последните му думи.
Съществува привидно противоречие в твърдението (срещано както тук, така и в „Силмарилион“), че Брандир е последният човек, надникнал в Кабед-ен-Арас, макар че по-късно там идва Турин, а също така елфите и всички горяни, които струпват могила над трупа му. Навярно то може да се обясни, ако приемем израза в по-тесен смисъл: Брандир е последният, който наднича „в нейния мрак“. Всъщност баща ми възнамеряваше да промени историята тъй, че Турин да се самоубие не край Кабед-ен-Арас, а върху могилата на Финдуилас при Теиглинските бродове; този вариант обаче никога не се е появявал в писмена форма.