В основата си Менелтарма постепенно се сливала с околните равнини, но от нея тръгвали като корени пет невисоки и дълги хребета към петте полуострова на страната; наричали ги Тармасундар, тоест Корени на колоната. Възходящият път се приближавал към планината по билото на югозападния хребет; а между този хребет и югоизточния имало плитка долина. Наричали я Ноиринан, Долина на гробниците; защото там, в подножието на планината, били изсечени скални подземия, където намирали сетен покой кралете и кралиците на Нуменор.
Но по-голямата част от Миталмар била покрита с обширни пасища. На югозапад се простирали ниски тревисти хълмове; и там, в Емерие, се намирало сборището на Пастирите.
Областта Форостар била най-неплодородна — камениста и почти без дървета; горички от ела и борика се тъмнеели само по западните склонове на високите бърда, обрасли с буйна папрат. Към Северния нос се издигали скалисти чукари и там величавата канара Соронтил надвисвала на шеметни висоти над морето. По нея виели гнездата си много орли; и в тази област Тар-Менелдур Елентирмо съградил висока кула, от която да наблюдава движението на звездите.
В северната си част Андустар също бил скалист и обрасъл с елови гори, обърнати към морето. Откъм запада три малки залива се врязвали във възвишенията му; ала там канарите най-често се издигали далеч над вълните, а в тяхното подножие се гушели скалисти площадки. Най-северният залив носел името Андунийски, понеже в него било голямото пристанище Андуние (Залез) с многолюден град покрай брега и множество къщички, накацали по стръмните склонове зад него. Но почти цялата южна част на Андустар била плодородна, по възвишенията растели гъсти брезови и букови гори, а из закътаните долини се спотайвали горички от дъб и бряст. Между полуостровите Андустар и Хиярнустар се простирал големият залив, наречен Елдана, тъй като гледал към Ересеа; защитени от северните ветрове и открити към западните морета, земите около него се радвали на мек климат и над тях най-често падали дъждове. Насред Елданския залив било най-красивото от всички пристанища на Нуменор, наречено Елдалонде; и в древните времена натам най-често прииждали бързоходните бели кораби на Елдарите от Ересеа.
Покрай целия залив, по склоновете около него и далече навътре из областта растели ароматните вечнозелени дървета, донесени от Запада; и тъй пищна била тяхната зеленина, та Елдарите казвали, че тия места са почти толкова красиви, колкото и пристанищата на Ересеа. Гордост и радост били тия дървета за нуменорците, а споменът за тях се съхранил в множество песни дълго след като били изчезнали навеки, защото само отделни фиданки успели да разцъфтят на изток от Подарената земя, та останали единствено имената им: ойолайре, лайрелосе, несамелда, вардариана, таниквеласе и яванамире с неговите кръгли алени плодове. Цветовете, листата и кората на тия дървета пръскали нежно благоухание, тъй че цялата област била изпълнена със смесените им аромати; затуй я наричали Нисималдар, що означава Ароматните дървета. Макар и не тъй изобилно, много от тях били засадени и по други краища на Нуменор; ала единствено там растяло могъщото златно дърво малинорне, достигащо подир пет века растеж почти същата височина, както и в Ересеа. Кората му била сребриста и гладка, а клоните устремени нагоре като на бук; но стволът никога не се раздвоявал. Листата също напомняли тия на бука, ала били по-големи, бледозелени отгоре и сребристи отдолу; наесен не падали, а ставали бледозлатисти. Напролет короната се отрупвала с гроздове от златни цветове, които цъфтели чак до края на лятото; а щом се отваряли цветовете, листата падали, тъй че през пролетта и лятото горите от малинорни били като дворци със златен под, златни сводове и колони от старо сребро63. Плодът на това дърво бил като орех със сребърна черупка; и шестият нуменорски крал Тар-Алдарион подарил няколко плода на крал Гил-галад от Линдон. Те не пуснали корен по онези земи; Гил-галад обаче дал част от тях на своята сродница Галадриел и под нейните грижи прекрасните дървета расли и процъфтявали из потайната страна Лотлориен отвъд река Андуин чак докато елфите напуснали Средната земя; ала по ръст и обхват не можели да се мерят с малинорните във величавите гори на Нуменор.
63
Бел.1: Това описание на малорните силно напомня за думите на Леголас при наближаването към Лотлориен („Властелинът на Пръстените“, том I, стр. 322).