Всички Нуменорци пътували на коне; защото в Нуменор и мъже, и жени яздели с удоволствие, целият народ обичал конете и се отнасял към тях с грижите, които заслужават. Обучавали ги да чуват зов отдалеч и старите легенди разказват, че когато имало голяма обич между коня и господаря му, животното можело да бъде повикано при необходимост дори и само с мисъл. Затова повечето от пътищата в Нуменор не били покрити с камъни или плочи — изграждали ги най-вече за конници, тъй като в ранните векове рядко използвали каруци и каляски, а тежките товари се пренасяли по море. Главният и най-древен път, който бил пригоден и за каруци, водел от голямото източно пристанище Ромена към престолния град Арменелос, а оттам към Долината на Гробниците и Менелтарма; по-късно, но все още през ранните епохи този път бил продължен към Ондосто в областта Форостар, а подир това и на запад към Андуние. По него превозвали най-добрия строителен камък от Северните земи и дървен материал, които се намирал в изобилие из Западните земи.
Едаините донесли със себе си в Нуменор познания за множество занаяти, а освен че съхранявали своите умения и премъдрости, мнозина от техните майстори били изучили изкуствата на Елдарите. Но материали могли да пренесат само колкото за инструменти; и дълго време всеки метал в Нуменор се смятал за скъпоценен. На корабите си носели съкровища от злато, сребро и безценни камъни; нищо подобно обаче не открили в Нуменор. Обичали накитите заради тяхната красота и тъкмо тая обич за пръв път разбудила в сърцата им алчност през късните епохи, когато попаднали под властта на Сянката, та станали високомерни и несправедливи в общуването си с по-изостаналите народи от Средната земя. В дните на своята дружба с елфите от Ересеа, получавали в дар злато, сребро и прекрасни камъни; но през ранните векове тези скъпоценности си оставали голяма рядкост чак додето кралете разпрострели властта си над бреговете на Изтока.
Все пак те намерили метални залежи в Нуменор и тъй като ковашките и миньорските им умения се развивали бързо, скоро сечивата от мед и желязо получили широко разпространение. Сред едаинските занаятчии имало мнозина оръжейни майстори, които с помощта на Нолдорите били станали извънредно изкусни в създаването на мечове, секири, копия и кинжали. За да съхрани занаята, Гилдията на Оръжейниците продължавала да кове мечове, макар че посвещавала много повече труд и умения за сътворяването на мирни инструменти и сечива. Кралят и велможите притежавали мечове като наследство от дедите си64; понякога и самите те подарявали мечове на своите потомци. За деня, в който кралският син получавал титлата престолонаследник, винаги се изработвал нов меч. Ала в Нуменор никой не носел оръжие и в течение на векове малцина майстори изковавали бойни остриета. Топори и кинжали се срещали по-често, а стрелбата с лък пеш или върху кон била любимо развлечение на Нуменорците. По-късно, по време на войните в Средната земя, враговете най-много се бояли от нуменорските лъкове. „Морските хора — казвали те, — пращат пред себе си страховит облак като дъжд от змии или градушка от стоманени остриета“; и през онези дни бойните отряди на кралските стрелци използвали кухи стоманени лъкове, а черноперите им стрели били дълги от върха на пръстите до отсрещното рамо.
Но дълго време екипажите на могъщите нуменорски кораби слизали невъоръжени сред людете от Средната земя; и макар че имали на борда секири и лъкове, за да цепят дърва и да ходят на лов по дивите, незаселени брегове, те не ги носели със себе си, когато тръгвали да дирят човешки селища. Дълбока скръб ги обзела, когато Сянката надвиснала над крайбрежието и сред техните приятели плъзнал страх да не би онези, на които са разкрили тайната на желязото, сега да го употребят срещу тях.
От всичко на света снажните Нуменорци най-много обичали Морето — да плуват из него, да се гмуркат или да се надпреварват с гребни лодки и платноходни корабчета. Най-храбри сред тях били рибарите; риба имало в изобилие край всички брегове и тя винаги заемала почетно място на нуменорската трапеза; и всички многолюдни градове се изграждали по крайбрежието. Измежду най-добрите рибари били избирани моряците, които век подир век печелели все повече признание и почит. Разказват, че когато Едаините за пръв път вдигнали платна над Великото море и поели подир Звездата към Нуменор, сам Кирдан пратил по един Елдар за кормчия на всеки от елфическите кораби, що ги носели; и след като елфическите кормчии си заминали, откарвайки повечето кораби, минали дълги години, додето Нуменорците дръзнали сами да поемат навътре в морето. Но сред тях имало корабостроители, обучени от Елдарите; с много труд и усърдие те доразвили познанията си, та накрая се осмелили да плават надалеч над морските дълбини. Когато отминали шестстотин години от началото на Втората епоха, по времето на Тар-Елендил, Капитанът на всички кралски кораби Веантур пръв извършил пътешествие до Средната земя. С помощта на пролетните ветрове откъм запада той отвел своя кораб „Ентулесе“ (тоест „Завръщане“) чак до Митлонд; а през есента на следващата година се завърнал в родината. Оттогава мореплаването станало мечта за най-храбрите мъже в Нуменор; и Менелдуровият син Алдарион, съпруг на Веантуровата дъщеря, създал Гилдията на Търсачите, която обединявала всички изпитани нуменорски моряци, както ще бъде разказано в следващата история.
64
Бел.2: Трябва да се отбележи, че кралският меч е бил Аранрут — мечът на Елу Тингол от Дориат; Елрос го наследил от майка си Елвинг. Освен него има и други наследствени съкровища: Пръстенът на Барахир; прославената Секира на Туор, бащата на Еарендил; и Лъкът на Брегор от Беоровия род. След Падението оцелял единствено Пръстенът на Барахир, бащата на Берен Едноръки, тъй като бил подарен от Тар-Елендил на дъщеря му Силмариен и съхранен при Владетелите на Андуние, последният от които, Елендил Верни, избягал в Средната земя след гибелта на Нуменор. (Дотук бележката е на автора.) Историята на Барахировия пръстен е разказана в „Силмарилион“, глава 19, а по-нататъшната му съдба — във „Властелинът на Пръстените“, приложение А. За „прославената Секира на Туор“ не се споменава в „Силмарилион“, но тя е описана в оригинала на „Падането на Гондолин“ (1916–17 г., вж. Увода към първа част на „Недовършени предания“), където се казва, че Туор предпочитал да носи в Гондолин секира вместо меч и я нарекъл на местен език