— Обичам всичко, що расте по този остров — отвърнала Ерендис.
Сетне дълго яздили мълчаливо; а подир този ден се разделили и Ерендис се върнала в дома на баща си. С него не споделила нищо, ала пред майка си Нунет разправила какви слова стояли между нея и Алдарион.
— Всичко или нищо, Ерендис — рекла Нунет. — Значи си се държала детински. Ала ти обичаш този мъж, а той е велик по доблест, да не говорим за положението му; и не ще го изхвърлиш тъй лесно от своето сърце, без да си причиниш велики страдания. Жената трябва да дели любовта на съпруга си с неговата работа и огнения му дух, или да го превърне в нещо, недостойно за обич. Но не ми се вярва някога да проумееш подобен съвет. И все пак скърбя, понеже отдавна ти е време да се задомиш; и след като съм родила красива рожба, надявах се да доживея и хубави внуци; нито пък бих имала нещо против, ако тяхната люлка е в кралския палат.
И наистина този съвет не поколебал решението на Ерендис; все пак тя открила, че сърцето не й се подчинява, а дните й са пусти — по-пусти, отколкото през годините, когато Алдарион се скитал по чужбина. Защото той все тъй живеел в Нуменор, ала дните се нижели един подир друг, без той да дойде отново на запад.
А кралица Алмариан, след като узнала от Нунет какво се е случило и понеже се бояла да не би Алдарион пак да подири утеха в далечните пътешествия (защото вече отдавна живеел на брега), пратила вест на Ерендис с молба да се завърне в Арменелос; и Ерендис се подчинила, както поради настояването на Нунет, тъй и по зова на сърцето си. Там двамата с Алдарион се помирили; и напролет, щом дошъл празникът Ерукиерме, заедно с кралската свита се изкачили до върха на Менелтарма, свещената планина на Нуменорците81. Когато всички отново слезли, Алдарион и Ерендис останали горе сами; взрели се към остров Задмория, що се простирал под тях в своята пролетна хубост и съгледали нейде далече на запад тръпнеща светлина, где бил недостижимият Авалоне82, а видели и сенките на изток над Великото море; а Менел се синеел над тях. Не разговаряли, защото никой освен краля нямал право да изрече слово върху Менелтарма; ала когато слезли, Ерендис спряла за миг, загледана към Емерие и по-нататък, където били горите на нейния роден край.
— Не обичаш ли Йозаян? — запитала тя.
— Обичам го от все сърце — отвърнал той, — макар че ти сигурно се съмняваш. Защото мисля и за бъдните му времена, за надеждите и величието на неговия народ; и вярвам, че един дар не бива да лежи без полза в съкровищницата.
Ала Ерендис му възразила с такива слова:
— Даровете, що са дошли от Валарите, а чрез тях от Единствения, трябва да бъдат обичани заради самите тях сега и навеки. Не са ни ги дали за да търгуваме, да печелим и губим. Колкото и да са велики, Едаините си остават простосмъртни люде, Алдарион — не можем да живеем заради незнайните бъднини, инак ще загубим днешното заради някакъв призрак, що сами сме сътворили. — Сетне тя изведнъж свалила от гърдите си скъпоценната брошка и го запитала: — Би ли желал да я продам, за да си купя нещо, което харесам?
— Не! — рекъл той. — Ала и ти не я криеш в ковчеже. И все пак мисля, че я цениш прекомерно високо; помръква нейната хубост пред блясъка на очите ти.
После я целунал по очите и в този миг тя прогонила страха си и го приела; и тъй се обрекли един на друг в подножието на Менелтарма.
Върнали се след туй в Арменелос и там Алдарион представил Ерендис на Тар-Менелдур като невяста на кралския наследник; възрадвал се кралят и настанали празненства както в града, тъй и по целия остров. Като годежен дар кралят дал на Ерендис обширни земи в Емерие и там изградил бяла къща за нея. Алдарион пък й рекъл:
— Много безценни камъни съм сбрал в съкровищниците си — дарове от крале по далечни земи, на които нуменорските кораби донесоха помощ. Има сред тях и зелени, досущ като слънчев лъч по листака на любимите ти дървета.
— Не! — отвърнала Ерендис. — Имам си вече годежен дар, макар и да го получих преждевременно.
Тогава Алдарион видял, че е заръчала да вградят неговия елмаз като звезда в тънка сребърна лента; и по нейна молба закрепил лентата около челото й. Дълги години носила тя този камък, чак додето я сполетяла скръбта; и тъй станала известна надлъж и шир като Тар-Елестирне, Звездочелата владетелка83. Тъй за известно време мирът и радостта се възцарили в Арменелос, в кралския палат и на целия остров, а древните книги разказват още, че небивало плодородие белязало златното лято на онази година, осемстотин петдесет и осма от началото на Втората епоха.
Ала сред целия нуменорски народ единствено моряците от Гилдията на Дръзновените били недоволни. Вече цели петнайсет години Алдарион живеел в Нуменор, без да поведе експедиции по чужбина; и макар да имало храбри капитани, обучени лично от него, без богатството и властта на кралския син пътешествията им намалели и станали по-кратки, та рядко отивали по-далеч от земите на Гил-галад. Освен туй дървеният материал не достигал за корабостроителниците, защото Алдарион занемарил горското дело; и Дръзновените го замолили пак да подеме прежната работа. Алдарион склонил и изпървом Ерендис го придружавала из горите; но дълбоко се наскърбила като видяла как секачи повалят могъщи дървета, а подир туй ги окастрят и режат на трупи. Не след дълго Алдарион почнал да обикаля сам и двамата все по-рядко оставали заедно.
81
Бел.16:
82
Бел.17: В „Акалабет“ („Силмарилион“, стр. 340) се казва, че „по изгрев слънце в най-ясните дни те съзирали далече на запад да се мержелее бряг с лъчезарен бял град, просторно пристанище и могъща кула. Защото в ония дни те били надарени с проницателен поглед; ала дори и тогава само най-зорките сред тях успявали да различат прелестното видение от склоновете на Менелтарма или от мачтите на някой кораб, плаващ покрай западния бряг… Ала най-мъдрите сред тях знаели, че това всъщност не е Блаженото царство Валинор, а елфическото пристанище Авалоне на остров Ересеа, най-източната от Безсмъртните земи“.
83
Бел.18: Казват, че оттогава насетне тръгнал обичаят кралете и кралиците да носят на челата си безценен камък вместо корона. (Бележка на автора.)