Не по-различно било и с Морето. Защото както отдавна била рекла Нунет на Ерендис: „Нека обича корабите, дъще моя, нали са сътворени от човешки ум и човешка десница; ала ми се струва, че не от ветровете на морската шир изгаря сърцето му, нито пък от гледките на далечни земи, а пламъкът е в самата му мисъл или в някакъв сън, що го преследва“. И навярно ще да е имало истина в нейните думи; защото Алдарион бил прозорлив мъж и мислел за дните, когато людете му ще се нуждаят от повече място и по-големи богатства; и може би с ясна мисъл, или пък съвсем неусетно, мечтаел за славата на Нуменор и мощта на неговите крале, та търсел твърдини, от които да обгърнат по-просторни владения. Тъй се стигнало до това, че не подир дълго от горските дела пак се насочил към градежа на кораби и го обзела мечта за могъща ладия като замък с високи мачти и платна като облаци, що да носи безброй хора и запаси за цял град. Заработили неуморно чукове и триони в корабостроителниците на Ромена, та сред множеството по-дребни кораби бавно взели да се оформят ребрата на величав корпус; и людете гледали с изумление. Туруфанто го наричали, що означава Дървен кит, ала не това било името му.
Макар че Алдарион не й говорел за тия дела, Ерендис узнала и я обзела тревога. Затуй един ден му рекла:
— Защо са ти всички тия грижи около корабите, Повелителю на пристанищата? Нямаме ли си предостатъчно? Колко прекрасни дървета рухнаха в разцвета си само тази година?
Говорела шеговито и дори се усмихвала.
— Макар и да има прекрасна съпруга — отвърнал Алдарион, — един мъж не бива да стои със скръстени ръце. Така е с дърветата — раснат и сетне падат. А аз садя повече, отколкото изсичам.
Той също говорел уж на шега, ала не я поглеждал в очите; и повече не си продумали за тия дела.
Но когато наближило време Анкалиме да навърши четири години, Алдарион разкрил пред Ерендис желанието си пак да отплава от Нуменор. Тя мълчала, защото в туй нямало нищо ново за нея; и всички слова били излишни. Той изчакал рождения ден на Анкалиме и на празника дълго играл с нея. Тя се смеела весело, макар че другите били нажалени; а преди да си легне му рекла:
— Къде ще ме отведеш това лято, татания? Искам да видя бялата къща с много овчици наоколо, за която разказва мамил.
Алдарион не отговорил; а на другия ден напуснал дома си и изчезнал за няколко дни. Когато всичко било готово, той дошъл да се сбогува с Ерендис. Неволно бликнали сълзи в очите й. Туй го наскърбило, ала и го раздразнило, понеже вече бил решил твърдо, та обуздал сърцето си.
— Хайде, Ерендис! — рекъл. — Осем години останах при теб. Даже с най-нежни окови не ще обвържеш навеки кралския син, в чиито жили тече кръвта на Туор и Еарендил! А и не съм тръгнал на гибел. Скоро ще се завърна.
— Скоро ли? — отвърнала тя. — Ала годините са безмилостни и не ще ги завърнеш със себе си. А моите са далеч по-кратки от твоите; где са чедата ми, где е и твоят наследник? Твърде често и твърде задълго изстива леглото ми напоследък87.
87
Бел.22: Твърди се, че както Елдарите, така и Нуменорците избягвали да създават деца, ако имало вероятност за раздяла между родителите от мига на зачеване до първите детски години. Според нуменорските представи за приличие Алдарион е останал у дома твърде кратко след раждането на дъщеря си.