Настигнах я тъкмо навреме, иначе щеше да я отвори с нос. Задържах я за ръката и отворих. Отвън, облегнат на стената, чакаше униформен шофьор.
— Айде — пренебрежително каза той, изстреля фаса си и я пое. — Да си ходим, малката. Заслужаваш да те напляскам по дупето. Да пукна, ако не го направя.
Тя се изкиска, овеси се на него и двамата пресякоха коридора, свиха зад ъгъла и изчезнаха от погледа ми. Върнах се в кантората, седнах и отново загледах Каръл Прайд. Тя бършеше бюрото с парцал, който бе намерила някъде.
— Да ти се не види служебната бутилка макар — горчиво каза момичето.
— По дяволите — отвърнах гневно. — Не й вярвам за пет пари. Дано я изнасилят по пътя за вкъщи. По дяволите тая история с бирарията.
— Слушай, господин Филип Марлоу, моралът й изобщо не ме интересува. Тъпкана е с пари и изобщо не е стисната. Видях мъжа й, мухльо с непресъхваща чекова книжка. Ако някой е нагласил да оправят оня тип, това е тя. Спомена ми, че от известно време подозирала, че Пол е кофти човек, но това не я засягало, стига нея да не закачал.
— Ама и този Прендъргаст си го бива, а? Не се и съмнявам.
— Висок, слаб, жълт. Изглежда така, сякаш първото мляко, което е засукал, е било вкиснато и още не може да се отърве от вкуса му.
— Пол не е откраднал огърлицата й.
— Не е ли?
— И не е имала никаква имитация.
Очите на Каръл се присвиха и потъмняха.
— Предполагам, всичко това си го научил от Сукесян Медиума?
— Кой е той?
Тя се наведе малко напред, после отново се облегна и здраво стисна чантичката си.
— Разбирам — продума бавно. — Не харесваш работата ми. Извинявай, че се намесих. Мислех си, че мъничко ти помагам.
— Казах ти, че тази история не ме интересува. Върви ви вкъщи и си пиши статията. Не се нуждая от ничия помощ.
— Мислех, че сме приятели — рече. — Мислех си, че ме харесваш.
И впери в мен тъжни, уморени очи.
— Трябва да си пазя хляба, а не да дразня полицията.
Тя се изправи и ме гледа мълчаливо още известно време. После се приближи до вратата и излезе. Слушах как стъпките й заглъхват по мозаечния под на коридора.
Останах така, почти без да помръдвам, цели десет-петнайсет минути. Опитвах се да отгатна защо Сукесян не ме беше убил. Нищо не разбирах. Слязох на паркинга и седнах в колата си.
7. Правя си сметката без кръчмаря
Хотел „Тремейн“ беше далеч извън Санта Моника, близо до гробището за коли. Околовръстна железопътна линия разсичаше улицата на две платна. Точно когато наближих пресечката, където се намира търсеният от мен номер, се зададе влак с два вагона. Носеше се с осемдесет километра в час и вдигаше шум колкото излитащ транспортен самолет. Аз също увеличих скоростта, подминах пресечката успоредно с влака и спрях на циментираната площадка пред отдавна изоставен пазар. Слязох и надникнах зад ъгъла.
Виждах надписа на хотел „Тремейн“ над тясна врата между две витрини — и двете празни. Стара двуетажна постройка без асансьор. Дървенията сигурно вонеше на газ, абажурите бяха пукнати, памучните пердета — от рехава дантела, а пружините издънени. До болка ми бяха познати тези хотели. Бях спал в тях, следил бях престъпници, бях се карал със злобни мършави съдържателки, в тях бяха стреляли по мен и нищо чудно някой ден да ме изнесат с краката напред от такъв именно хотел. Това са свърталища на всякакъв измет — пияници, наркомани и бандити, които ти теглят куршума, преди да си казал „здрасти“.
Бирарията беше от моята страна на улицата.
Върнах се до „Крайслера“ и влязох вътре, за да напъхам пистолета в колана си. После тръгнах по тротоара.
Над вратата на заведението пишеше „БИРА“ с червени неонови букви. Широк сенник прикриваше витрината — противно на закона. Явно помещението, което заемаше половината от фасадата, някога е било магазин.
Барманът играеше флипер с парите от касата, а на един от столовете седеше мъж с килната на тила шапка и четеше някакво писмо. Цените бяха надраскани с бяло върху огледалото зад бара.
Самият бар представляваше прост тежък дървен тезгях. От двете му страни висеше по един стар каубойски патлак калибър 44, в евтин кобур, какъвто нито един каубой не би носил. По стените висяха надписи, които предупреждаваха, че не се сервира на кредит, и съветваха какво да се вземе срещу махмурлук и лош дъх. Имаше и снимки на няколко чифта красиви крака.
Заведението не даваше вид, че успява да покрие дори разходите си.
Барманът остави флипера и влезе зад тезгяха. Беше около петдесетгодишен, навъсен, с протрито дъно на панталона. Вървеше тъй, сякаш имаше мазоли. Мъжът върху стола продължаваше да хихика над писмото си, написано със зелено мастило върху розова хартия.