На това Лорънс не можеше да отговори, затова не се и опита. Той се оттегли в стаята си за лек обяд. Темерер легна в мрачно и неспокойно настроение за редовната си следобедна дрямка, а Лорънс поседя сам, като човъркаше без желание в чинията си. Хамънд дойде да разпита какво са видели. Лорънс му отговори възможно най-набързо със зле прикрито раздразнение и накрая Хамънд си тръгна почервенял и със стиснати устни.
— Тормози ли ви този тип? — попита Гранби, когато надникна в стаята му.
— Не — уморено отвърна Лорънс и стана да си изплакне ръцете в легена, който бе напълнил от езерцето. — Дори се боя, че сега се държах доста грубо, а той с нищо не го заслужи. Просто искаше да знае как отглеждат драконите си тук, за да може да оспори твърдението, че в Англия се грижим лошо за Темерер.
— Мен ако питате, заслужил си е скастрянето — рече Гранби. — Умрях от притеснение, когато се събудих и той най-самодоволно ми каза, че ви е пратил сам с някакви китайци. Не че Темерер щеше да позволи да ви сторят нещо, но всичко може да стане в тълпата.
— Не, нищо подобно не се случи. Водачът ни отначало беше малко груб, но накрая стана съвсем вежлив — Лорънс погледна към вързопите, които Джао Уей и хората му бяха струпали в ъгъла. — Започвам да си мисля, че Хамънд е бил прав, Джон, и че това нашето са някакви старомомински трепети и илюзии — каза той нещастно.
След дългата обиколка на града му се струваше, че принцът няма нужда да прибягва до убийство. Предимствата, които предлагаше страната му, бяха по-умерен и далеч по-убедителен аргумент.
— По-вероятно е Юнсин да се е отказал от опитите на борда, за да ви види сметката сега — песимистично рече Гранби. — Резиденцията е хубава, но наоколо дебнат дяволски много стражи.
— Това е още една причина да не се тревожа — отвърна Лорънс. — Вече имаха много възможности да ме убият, ако това са целели.
— Темерер едва ли би останал тук, ако ви убият стражите на императора и той заподозре това — каза Гранби. — Най-вероятно би направил всичко по силите си да ги изтрепе, а после, да се надяваме, би намерил кораба, за да се прибере у дома. Макар че драконите тежко преживяват загубата на капитан и е възможно той просто да избяга в дивата природа.
— Може да спорим за това до утре — Лорънс вдигна нетърпеливо ръце, но после ги отпусна. — Единствените опити, които забелязах днес, бяха да се направи отлично впечатление на Темерер.
Той премълча, че целта е била напълно постигната, при това с минимални усилия. Не знаеше как да обрисува разликата в отглеждането на драконите на запад, без да прозвучи, в най-добрия случай, недоволен, а в най-лошия — като предател. Той не беше възпитан като летец и не искаше да каже нещо, което би наранило чувствата на Гранби.
— Умълчахте се нещо — неочаквано каза Гранби и Лорънс се стресна виновно, задето досега бе седял умислен. — Не се изненадвам, че му е харесал градът. Той си умира за новостите. Толкова ли е страшно наистина?
— Въпросът не е само в града — след кратък размисъл рече Лорънс, — а в уважението, което се оказва на драконите. Всички те разполагат с голяма свобода и това се приема за нещо естествено. Днес видях стотици дракони да се разхождат по улиците и никой не им обръщаше внимание.
— А при нас да не дава господ да прелетим над Риджънтс парк. Всички ще писнат едновременно „убийство“, „пожар“ и „наводнение“, а от адмиралтейството ще ни пратят десет възражения — съгласи се Гранби и по лицето му пробяга израз на възмущение. — А в Лондон не можем да кацнем, дори да искаме. Улиците са тесни дори за някой Уинчестър, а по онова, което видяхме от въздуха, този град е с много по-добро разположение. Не е чудно, че имат десет пъти повече дракони от нас.
Дълбоко в себе си Лорънс почувства облекчение, че Гранби не се е засегнал и така охотно обсъжда темата.
— Джон, знаете ли, тук не назначават гледачи, докато драконът не навърши петнайсет месеца. Дотогава за него се грижат други дракони.
— Това ми се вижда ужасна загуба — да похабяват животните с гледане на малки — отвърна Гранби, — но явно могат да си го позволят. Лорънс, като се замисля колко работа биха ни свършили дузина от тези грамадни червени приятелчета, които само седят из целия град и дебелеят… Да му се доплаче на човек.
— Така е, но аз имах предвид, че тук въобще няма неопитомени дракони — каза Лорънс. — Ние не изпускаме ли един на всеки десет?
— О, не чак толкова много, не и в наши дни — отговори Гранби. — Навремето сме изпускали Лонгуинги с десетки, докато на кралица Елизабет не й хрумнала чудесната идея да назначи камериерката си за гледачка на един от тях. Тогава станало ясно, че те предпочитат момичетата. Това се отнася и за породата Ксеника. Уинчестърите пък често изчезвали със скоростта на светлината, преди дори да се доближиш със сбруята, а в наши дни ги излюпваме на закрито и ги оставяме да размахат малко криле, преди да им донесем храната. Изпускаме не повече от един на трийсет, ако не броим яйцата, които губим из резерватите, защото дивите дракони понякога ги крият от нас.