— Темерер! — викна Лорънс и тръгна натам.
Сун Кай възкликна на китайски, изтича след него и го хвана за ръката, преди да беше потупал Темерер. Тогава драконът вдигна глава и ги изгледа с любопитство. Лорънс застина — това въобще не беше Темерер.
Китаецът коленичи и се опита да издърпа и Лорънс на земята, но той се освободи, докато с мъка запазваше равновесие. Едва тогава забеляза на една пейка да седи млад мъж на около двайсет години, облечен в елегантна тъмножълта роба, извезана с дракони.
Хамънд бе последвал Лорънс и сега се вкопчи в ръкава му.
— За бога, коленичете — прошепна. — Това трябва да е принц Миеннин, наследникът на трона.
Той падна на колене и притисна чело в земята, точно както направи и Сун Кай.
Лорънс ги зяпна с малко глупаво изражение, погледна младия мъж и се поколеба. После направи дълбок поклон от кръста. Бе абсолютно сигурен, че няма да успее да подвие едно коляно, без да се строполи и на двете, или още по-лошо — по лице. Не беше готов да изпълни котау нито пред императора, нито пред принца.
Принцът не изглеждаше засегнат, а заговори Сун Кай на китайски. Той се изправи, а след него и Хамънд, но много бавно.
— Казва, че тук сме в безопасност и можем да отпочинем — рече Хамънд на Лорънс. — Умолявам ви да му се доверите, сър. Той няма интерес да ни мами.
Лорънс отвърна:
— Бихте ли го попитали за Темерер?
Хамънд погледна дракона с празен поглед.
— Това не е той — добави Лорънс. — Това е някой друг Селестиал, не е Темерер.
Сун Кай рече:
— Лун Тиен Сян се е усамотил в Павилиона на Вечната пролет. Един куриер го чака да излезе, за да му предаде съобщение.
— Добре ли е? — попита Лорънс.
Не се опита да търси логическо обяснение. Сега най-голямата му грижа бе да научи защо драконът не бе дошъл.
— Няма причина да смятаме другояче — уклончиво отговори Сун Кай.
Лорънс не знаеше как да го притисне, беше твърде вцепенен от изтощение. Сун Кай обаче го съжали и добави, вече малко по-мило:
— Той е добре. Не можем да прекъсваме уединението му, но той трябва да излезе днес по някое време и тогава ще ви го доведем.
Лорънс продължаваше да недоумява, но в момента не можеше да се сети какво друго да направи.
— Благодаря ви — успя да промълви. — Моля, благодарете на Негово Височество за гостоприемството, предайте най-дълбоката ни признателност. Моля той да извини недодяланите ни маниери.
Принцът кимна и ги освободи с махване на ръката. Сун Кай ги подкара обратно към стаите им и остана да ги наблюдава, докато те не се строполиха на твърдите дървени нари. Може би се опасяваше, че отново ще скокнат да се залутат някъде. Лорънс почти се засмя с глас на нищожната вероятност това да се случи и моментално заспа.
— Лорънс, Лорънс — каза разтревожено Темерер.
Капитанът отвори очи и видя, че драконът бе проврял глава през балконската врата и закриваше цялата светлина.
— Ранен ли си, Лорънс?
— О!
Хамънд се събуди и падна от леглото си от шока, че се намираше на сантиметри от муцуната на Темерер.
— Мили боже! — каза той, докато се изправяше с мъка на крака, за да седне обратно на леглото. — Чувствам се като осемдесетгодишен старец с подагра на двата крака.
Лорънс седна в леглото с почти същите усилия. През тази почивка всяко мускулче в тялото му се беше вкочанило.
— Не, съвсем добре съм си — каза той и протегна с благодарност ръка, за да погали муцуната на Темерер и да почувства утехата на солидното му присъствие. — Ти да не беше болен?
Той не искаше да прозвучи обвинително, но просто не можеше да си представи друга причина за дезертирането на Темерер и може би това прозвуча ясно в тона му. Яката на дракона увисна.
— Не — рече той унило, — не, не съм болен.
Той не пожела да каже нищо повече, а Лорънс не настоя, заради присъствието на Хамънд. Плахото поведение на Темерер не предвещаваше особено добро оправдание за отсъствието му. Перспективата да му иска обяснение не привличаше Лорънс, но още по-малко му харесваше да прави това пред дипломата. Темерер си отмести главата, за да ги пусне да излязат в градината. Този път нямаше акробатични подскоци. Лорънс се надигна от леглото и прекрачи бавно и внимателно парапета на балкона. Хамънд го последва, но за малко да не успее да вдигне достатъчно крака си, въпреки че препятствието бе високо не повече от шейсет сантиметра.