— А, ето го Миенкай — полугласно каза Роланд на Дайър и бързо помаха през масата на момчето, седнало до Миеннин.
Детето беше с роба в същия тъмен оттенък на жълтото като на престолонаследника и изкусно изработена шапка. Седеше много сковано и благопристойно. Като видя помахването на Роланд, то вдигна ръка да отвърне, но бързо я свали и погледна към Юнсин, сякаш за да разбере дали той е забелязал жеста. Когато осъзна, че не е привлякло вниманието му, то се отпусна облекчено на стола си.
— Откъде, за бога, познавате принц Миенкай? Идвал ли е в резиденцията на престолонаследника? — попита Хамънд.
Лорънс също искаше да знае това, защото по негова заповед на куриерите не им бе позволено да напускат стаите си без придружител и не би трябвало да са имали шанс да се запознаят с някого, най-малкото с друго дете. Роланд го погледна изненадано и отговори:
— Ама как, вие ни го представихте още на острова!
Лорънс отново погледна. Възможно беше това да е момчето, което ги посети в компанията на Юнсин, но той нямаше как да го познае. То изглеждаше напълно различно в официалните си одежди.
— Принц Миенкай? — рече Хамънд. — Юнсин ни беше довел принц Миенкай?
Той каза още нещо, поне устните му мърдаха, но то бе заглушено от внезапния барабанен тътен. Явно инструментите бяха скрити някъде под сцената, но се чуваха съвсем ясно и със силата на средно голям залп, например с двайсет и четири оръдия от близко разстояние.
Представлението естествено беше неразбираемо, защото го изиграха изцяло на китайски език, но движението на декорите и участниците беше хитро измислено. Между трите различни нива се издигаха и скриваха фигури, разцъфваха цветя, появяваха се облаци, слънцето и луната изгряваха и залязваха, и всичко това ставаше сред пищни танци и мними дуели. Лорънс остана очарован от спектакъла, въпреки че шумът бе невъобразим и не след дълго го заболя главата. Той се зачуди дали самите китайци разбират нещо от диалога при толкова дрънчене на барабани и камбанки и гръм на фишеци.
Той не можа да попита Хамънд или Стонтън — те през цялото време се мъчеха да разговарят с пантомима и не обръщаха никакво внимание на представлението. Хамънд си носеше театрален бинокъл, който двамата ползваха единствено да наблюдават Юнсин в другия край на двора. Кълбата пушек и огън, които бяха част от необичайния финал на първо действие, само предизвикаха възклицания на раздразнение заради закритата гледка.
В краткия антракт, докато сцената се подготвяше за второ действие, двамата се възползваха от тишината, за да поговорят.
— Лорънс — каза Хамънд, — моля да ме извините, вие бяхте напълно прав. Юнсин наистина е възнамерявал да направи момчето компаньон на Темерер вместо вас и най-сетне разбирам защо. Вероятно е искал да сложи момчето на трона и да стане негов регент.
— Императорът да не е болен или стар? — объркано попита Лорънс.
— Не, нищо подобно — каза многозначително Стонтън.
Лорънс ги погледна учудено.
— Господа, да не би да го обвинявате едновременно в цареубийство и братоубийство? Сигурно се шегувате.
— Де да беше така — рече Стонтън. — Ако той наистина направи подобен опит, може да се озовем във вихъра на гражданска война, която, независимо от изхода си, ще бъде пагубна за нас.
— Няма да се стигне до това — уверено заяви Хамънд. — Принц Миеннин не е глупак, а не вярвам и императорът да е такъв. Юнсин ни беше довел момчето инкогнито и със задни мисли, но няма да успее да ги заблуди. Изложим ли досегашните му действия пред принц Миеннин, ще стане ясно, че е следвал определен план. Първо се опита да ви подкупи с условия, които, изглежда, не е имал властта да предлага, после личният му слуга ви напада на борда на кораба. Да не забравяме и татарската банда, която ни нападна веднага след вашия отказ да позволите близост между Темерер и момчето. Всичко това представлява една доста изобличаваща картина.
Той говори почти тържествуващо и не много предпазливо, затова се сепна, когато дочулият всяка дума Темерер изрече с нарастващ гняв:
— Да не твърдите, че вече имаме доказателства, че Юнсин стои зад всичко това? Той ли се опита да убие Лорънс и стана причина за смъртта на Уилоуби?
Той надигна голямата си глава и се обърна към Юнсин, а зениците му се свиха в тънки черни чертички.
— Не тук, Темерер — побърза да каже Лорънс и го погали. — Моля те, не прави нищо засега.