В момента императорът пребиваваше в своя Летен дворец в парка Юенминюен, на половин ден път с дракон от Пекин, поради което те бяха превозени набързо дотам. Просторните гранитни дворове на Забранения град се бяха превърнали в пещи под безжалостното лятно слънце, от което можеше да се намери спасение в богатата зеленина и добре поддържаните езера на Юенминюен. Лорънс не се учуди, че императорът предпочита това толкова по-удобно имение.
На същинската церемония по осиновяването позволение да придружат Лорънс получиха само Стонтън и Хамънд, но Райли и Гранби доведоха останалите мъже като ескорт. Броят им бе многократно надвишен от стражите и мандарините, които принц Миеннин зае на Лорънс, за да бъде с порядъчно голяма, според обичая, свита. Групата напусна пищния комплекс, където беше настанена, и потегли към залата за аудиенции, където щеше да се срещне с императора. След едночасова разходка, по време на която прекосиха шест реки и езера, а водачите спираха на равни интервали, за да посочат особено изящни детайли от пейзажа, Лорънс започна да се опасява, че наистина са тръгнали твърде късно. Най-сетне обаче пристигнаха и бяха въведени в градината, където да изчакат благоволението на императора.
Това чакане бе нескончаемо. Робите им започнаха бавно да подгизват от пот, докато седяха в горещия и задушен двор. Донесоха им чаши с лед, както и множество люти ястия, които Лорънс се насили да пробва, също купички мляко или чай. Получиха и подаръци — огромна прелестна перла на златен синджир и няколко свитъка с китайска литература, а за Темерер — комплект калъфи за нокти от злато и сребро, каквито обичаше да носи майка му. Сред тях единствено драконът не бе съсипан от жегата. Той с голямо удоволствие си сложи калъфите и се забавлява на отблясъците им на слънчевата светлина, докато останалите придружители лежаха и все повече се унасяха.
Мандарините отново се появиха и с дълбоки поклони въведоха Лорънс, последван от Хамънд и Стонтън, и най-накрая — Темерер. Залата за аудиенции бе открита и проветрива, с елегантни леки завеси и аромат на праскови, който идваше от препълнена със златисти плодове купа. Нямаше кресла, само една драконова кушетка в дъното, където се бе изтегнал голям мъжки Селестиал, и прост, но прекрасно лакиран стол от палисандрово дърво, на който седеше императорът.
Той беше набит мъж с широка брадичка, за разлика от слабия и блед Миеннин. Имаше тънки мустачки, подравнени отвесно в ъгълчетата на устата, и още не беше прошарен, макар да наближаваше петдесетте. Дрехите му бяха великолепни, в чудесния жълт оттенък, който англичаните не бяха видели никъде другаде, освен на частната му охрана на входа на двореца, и той ги носеше съвсем естествено. Лорънс си помисли, че дори кралят не изглеждаше така непринуден в държавната тога в редките случаи, когато го бе виждал в съда.
Императорът се мръщеше, но по-скоро замислено, отколкото недоволно, и им кимна в очакване. Миеннин стоеше сред многото други сановници от двете страни на престола и съвсем леко кимна с глава. Лорънс пое дълбоко дъх и падна на колене, като слушаше как мандаринът отброява с шептене времето на всеки пълен поклон. Подът бе от лакирано дърво, покрит с прелестно изтъкани килими, и самото действие не му създаваше неудобство. При всеки следващ поклон той виждаше Хамънд и Стонтън, които изпълняваха същата церемония зад него.
Въпреки това обаче му беше неприятно и той с радост се изправи на крака, щом изпълни формалностите. За щастие императорът не направи някой неприятен жест на снизхождение, а само престана да се мръщи. Усети се всеобщо облекчение и напрежението се разсея. Императорът стана от трона си и поведе Лорънс към малък олтар в източната част на залата. Лорънс запали тамянените пръчици и повтори наизустените фрази, които Хамънд го бе научил с огромни усилия. Успокои се, когато видя лекото кимване на дипломата — не бе допуснал грешки, или поне не бяха непростими.