Лорънс, наистина, не желаеше да го оставя. Усещаше как изгубеното му самообладание се възвръща под въздействието на равномерните удари на сърцето, което усещаше под ръката си. Вятърът за момента не беше силен, а имаше мъже на вахта и един офицер на палубата щеше да е добре дошъл.
— Добре, ще постоя тук. При всички случаи, не бих оставил Райли сам, когато на кораба цари такова настроение — отвърна той и с куцукане се запъти да си вземе одеяло.
Четвърта глава
Вятърът от североизток бе освежаващ и много студен.
Лорънс се отърси от полудрямката и погледна към звездите — бяха изминали само няколко часа. Той се сгуши по-плътно в одеялата си до Темерер и се помъчи да забрави за постоянната болка в крака. Палубата бе необичайно тиха. Под зоркия и строг поглед на Райли останалите членове на екипажа почти не разговаряха, макар че Лорънс от време на време чуваше неясен шепот от такелажа отгоре. Нямаше луна, само няколко фенера на палубата.
— Измръзнал си — неочаквано се обади Темерер. Лорънс се обърна и срещна изучаващите го тъмносини очи. — Влез вътре, Лорънс, трябва да оздравееш. Няма да позволя Райли да пострада. Или китайците, ако предпочиташ — добави той без особен ентусиазъм.
Лорънс кимна уморено и се надигна. Сметна, че опасността е преминала, поне за момента, и няма смисъл да остава навън.
— На теб удобно ли ти е?
— Да, печките отдолу ми топлят идеално — отвърна Темерер.
Лорънс наистина усещаше топлината на драконовата палуба дори през подметките на ботушите си. Вътре, на завет, беше далеч по-приятно. Когато се качваше по стълбата към горната палуба, кракът на два пъти го бодна болезнено, но той отпусна тежестта си върху ръцете, докато спазъмът не премина, и стигна до каютата си без инциденти.
Лорънс имаше няколко малки, добре уплътнени илюминатора, а както беше близо до камбуза, каютата му оставаше топла въпреки вятъра. Един от куриерите бе запалил висящия фенер. Книгата на Гибън още стоеше отворена върху сандъка. Той заспа почти веднага въпреки болката. Приятното полюшване на койката му бе по-познато от всяко легло на света, а тихото плискане на водата в корпуса на кораба му носеше безмълвно успокоение.
Събуди се внезапно, въздъхна изненадано още преди да бе отворил очи. Не толкова чу, колкото почувства шума. Корабът се наклони и той се предпази с ръка от удара в тавана. Един плъх се изтъркаля по пода и се блъсна в сандъците, после отново се скри възмутен в тъмното.
Корабът се изправи почти веднага. Нямаше необичаен вятър, нито силно вълнение. Лорънс разбра, че Темерер бе излетял. Той наметна пелерината си и хукна навън босоног и по нощна риза. Барабанчикът биеше всеки да заеме поста си. Отсеченото стакато отекваше от стените и дърводелците притичаха покрай куцукащия Лорънс, за да разчистят преградните стени. Последва ново сътресение — бомби, позна той. Тогава до него изникна Гранби в малко по-подобаващ вид, защото бе спал с бричовете. Лорънс без колебание прие подадената му ръка и с негова помощ си проби път през тълпата и суматохата до драконовата палуба. Моряците тичаха в паника към помпите и пълнеха ведра през борда, за да наквасят с вода палубите и платната. Оранжево-жълтият пламък се опитваше да се разрасне в края на навития марсел. Един от флотските курсанти, пъпчиво тринайсетгодишно момче, което Лорънс бе видял да се забавлява доста шумно предишната сутрин, сега се хвърли смело на рейката с мокра риза в ръка и го потуши.
Беше тъмно, не се виждаше какво става в небето над тях, а виковете бяха прекалено силни, за да се чуе битката над главите им. Нямаше да разберат, дори Темерер да надаваше своя рев.
— Трябва веднага да изстреляме осветителна ракета — каза Лорънс и взе ботушите си от Роланд. Тя бе дотичала с тях, а Морган с бричовете му.
— Калоуей, донеси сандъка с осветителните ракети и заслепяващия барут — викна Гранби. — Това трябва да е Фльор дьо Нюит, никоя друга порода не може да вижда в пълен мрак. Да беше само малко по-тихо… — и той се взря безпомощно нагоре.
Шумният пукот ги предупреди — Лорънс скочи на земята, а Гранби се опита да го прикрие, но се разлетяха само шепа трески. Някъде под тях долетяха писъци. Бомбата бе минала през дъските и бе попаднала в камбуза. През дупката излезе гореща пара и мирис на осолено свинско, мариновано за следващата вечеря. Това напомни на Лорънс, че утре бе четвъртък. Корабните навици бяха залегнали дълбоко в съзнанието му и асоциацията беше светкавична.