При първия парад на пионерите опитахме да накараме Кьонигсвасер да влезе в старото си тяло и самият той да застане начело, но старецът категорично отказа, така че винаги се налага да подмамим с ласкателства някой нещастник, който да се заеме със задачата. Кьонигсвасер също участва в парада, само че като двуметров каубой, който може да смачка бирена кутия между палеца и средния си пръст.
С това тяло Кьонигсвасер е като дете. Изглежда никога няма да му омръзне да мачка кутии, а на всички нас се налага след парада да останем около него в телата си, за да го гледаме, сякаш сме дълбоко впечатлени.
Не мисля, че някога е бил в състояние да смачка каквото и да било.
Никой не го споменава пред него, тъй като е велик старец от Ерата на амфибиите, но когато попадне в тяло, е в състояние да го направи на кайма. Почти всеки път, когато вземе някое, го спуква по шевовете, за да се покаже. После се налага някой да вземе тяло на хирург и да го закърпи.
Не искам да показвам неуважение към Кьонигсвасер. Всъщност, дори е признак на уважение да кажеш за човек, че се държи детински в някои отношения, защото хората, на които понякога им идват големи идеи, са точно такива.
В Историческото общество имат негова снимка от старо време и по нея може да се съди, че не е успял да порасне достатъчно, за да започне да се грижи за външния си вид — да прави и малкото, което би могъл, при тялото капан, с което го е удостоила природата.
Косата му достига до под яката, панталоните му са толкова дълги, че са протрити малко над маншетите, а подплатата на палтото му виси отвсякъде, разнищена. И забравял да се храни, излизал при дъжд и студ недостатъчно облечен и никога не забелязвал, че е болен, докато болестта не заплашвала да го убие. Бил е това, което някога наричахме „разсеян“. Когато разсъждаваме сега, разбира се, казваме си, че вече е започвал да става амфибия.
Кьонигсвасер е бил математик и е изкарвал прехраната си изцяло със своя ум. Тялото, което е трябвало да влачи навсякъде с този чудесен ум, му е било от полза, колкото каруца старо желязо. Винаги, когато се разболеел и се наложело все пак да му обърне някакво внимание, негодувал горе-долу така:
— Умът е единственото у човешките същества, което струва нещо. Защо той трябва да е обвързан с някаква си торба кожа, кокали, коса, месо, кръв и тръбички? Нищо чудно, че хората не могат да постигнат каквото и да било, след като за цял живот са свързани с паразит, който непрекъснато трябва да бъде тъпкан с храна, защитаван от лошото време и микробите. А и глупавото нещо, въпреки всички грижи, се износва — колкото и да го тъпчеш и предпазваш! На кого — питал се той — му е притрябвало? Какво толкова има в тази протоплазма, че се налага да мъкнем по няколко десетки килограма от нея, където и да отидем? Проблемът на света — разсъждавал Кьонигсвасер — не е в това, че има много хора, а в това, че има много тела.
Когато зъбите му се развалили и се наложило да ги извадят до един, а не успял да си намери удобни протези, записал в дневника си: "След като живата материя е била в състояние да се развие дотолкова, че да излезе от океаните — а това е много приятно място за живот, — тя със сигурност ще е в състояние да направи още една крачка и да излезе от тялото си, което е някакво недоразумение, ако се замислиш сериозно.
Трябва да разберем, че Кьонигсвасер не се е грижел за тялото си и не е завиждал на хората, които са имали по-добри от неговото. Просто е бил убеден, че телата носят много повече неприятности, отколкото си струва да се понасят.
По онова време той не е хранел големи надежди, че човешките същества ще успеят да се развият достатъчно, за да напуснат телата си. Просто му се е искало това да стане. Веднъж, като си мислел за тези неща, облечен само по риза, се отбил в зоологическата градина и видял как хранят лъвовете. По-късно, когато дъждът се превърнал в снеговалеж, тръгнал към дома си и с интерес започнал да наблюдава как пожарникарите вадят с макара някакъв удавник от залива.
Свидетели твърдят, че старецът тръгнал право към водата и не се спрял, докато не изчезнал от погледите им. Кьонигсвасер зърнал лицето на удавника и си казал, че никога не е виждал по-добра причина да се самоубие. Отново тръгнал към дома и почти бил стигнал, когато си дал сметка, че и собственото му тяло е останало във водата.
Върнал се, за да влезе отново в него, точно когато пожарникарите го били извадили и възстановявали дишането му. Влязъл в тялото си и го прибрал у дома повече като услуга към града, отколкото нещо друго. Оставил го там.
Прибягвал до него само когато искал да пише, да прелисти страниците на някоя книга или когато трябвало да го нахрани, така че да има достатъчно енергия за малкото задачи, които му възлагал. През останалото време то стояло неподвижно в килера, приличало на зашеметено и почти не изразходвало енергия. Онзи ден Кьонигсвасер ми каза, че го е поддържал за около долар на седмица, тъй като го е използвал само когато наистина му е трябвало.