— Много съжалявам за мъжа ви!
— Сега вече знаете защо купих тази барака.
Ласитър кимна.
— А каква е вашата история? — попита тя. — Май това с трийсетте долара не е всичко.
Ласитър се поколеба.
— Изпраща ме Вашингтон — каза накрая той.
Тя вдигна вежди.
— Вие сте полицай? Маршал на Съединените щати?
Ласитър се усмихна.
— Нещо подобно — обясни уклончиво той. Дори при такива случаи не биваше да споменава за съществуването на Бригада Седем и че той принадлежи към нея. Тя изпи уискито в чашата си.
— Двамата бихме могли да бъдем добър впряг: вдовицата на шерифа и маршалът на САЩ! Но това за съжаление е всичко, което знам.
— Но аз казах вече твърде много!
— Още едно уиски?
Ласитър сложи ръка на чашата си.
— Тия типове са опасни — каза жената. — Ако само предположат какво смятаме да правим, свършено е с нас.
— Вижте какво…
— Наричайте ме просто Пат!
— Патриша?
Тя кимна.
— Хубаво звучи. И ви подхожда.
— Вие сте симпатичен, Ласитър, харесвате ми. Но не започвайте сега да ми правите комплименти.
— Извинете! — Ласитър се почувствува неприятно засегнат. — Не исках да ви обидя.
— Въобще не ме обидихте! — Тя се усмихна помирително. — Не преувеличавайте.
Ласитър стана и остави празната чаша на масата.
— Лека нощ, Пат! Вече е късно. Не искам да ви задържам повече. Утре сутринта ще отида към Блек Бът да се поогледам. Но няма да тръгна много рано.
Пат също се надигна.
— Мъж като канара, а пък толкова лесно се засяга!
— О, не! Наистина е вече късно.
Тя го погледна право в очите.
— Хайде, прегърни ме! През цялото време знаех, че го искаш. Сега вече го искам и аз.
Двамата тръгнаха един към друг. Тя го гледаше в очакване. Затвори очи едва когато той я обгърна с ръце и я целуна. Мина доста време, преди да отговори на целувките му. Двамата стояха в средата на стаята, плътно притиснати един до друг, и се целуваха, докато устните им пламнаха в огън.
До стената имаше диван. Ласитър вдигна Пат на ръце и я отнесе внимателно дотам. Любиха се дълго, без да се съблекат. Той не свали дори ботушите си. Обзе ги пламтяща страст, която погълна всичко.
2.
Късно следобед Ласитър достигна Прайс Ривър. Синьочерен, с бяла шапка, на хоризонта се издигаше масивът Блек Бът в перленосивата омара. Той стърчеше като огромна крепост в синьото небе на късното лято.
Но Ласитър не забелязваше красотата на природата. Знаеше къде се намира. Трябваше обаче да узнае кои са ездачите, които го следваха по петите от Грийн Ривър нататък.
Беше напуснал Пат още на зазоряване. Старият мърморко, неин прислужник и едновременно с това приятел и довереник, беше оседлал коня му и подробно му описа пътя. Освен това го посъветва да бъде внимателен. Хората на Джери Грей непрекъснато наблюдавали хотела, защото знаели, че Ласитър е отседнал в него.
Следваха го двама ездачи, които през цялото време запазваха разстояние. След като прекоси Прайс Ривър, те ускориха ход и се приближиха.
Дълго време Ласитър беше яздил през високостеблена гора. Сега обаче елховият гъсталак го принуди да тръгне по една тясна долина, в чийто край най-после откри подходящ терен. Гъсто обрасли скални клисури предлагаха прикритие. Той навлезе в една от тях, слезе от седлото, взе в ръка паркъра си и се промъкна обратно към пътеката. Яздейки един до друг, преследвачите се приближаваха в тръс.
Ласитър се усмихна. Единият му беше стар познат — професионалният боксьор! Другият беше мършав тип с тесни тъмни очи, които изглеждаха почти черни.
Ласитър не ги изчака да завият и с пушка в ръка излезе от прикритието си точно насреща им. Двамата спряха изненадани. Въпреки че го преследваха и се опитваха да го настигнат, не си представяха, че ще се изпречи на пътя им така изведнъж.
— Хелоу, мучачос! — поздрави Ласитър. — С кого имам честта?
Двамата се спогледаха. Не бяха подготвени за подобна среща и не знаеха какво да кажат.
Ласитър пристъпи още няколко крачки. Професионалният боксьор се казваше Глен Финли, както му беше казала Пат. Някога е бил много известен в бранша си, макар и само оттатък, на източния бряг.
— Можем да се разберем по два начина, Финли — продължи Ласитър. — Или ще се върнете и ще докладвате, че сте изгубили следите ми, или ще се бием. Сега! Тук, на това място. На крака, както се казва — и той размаха срещу тях тежкокалибрения паркър, за да разберат веднага, че нямат шанс срещу него. Беше накарал да скъсят двойното дуло на сачмената пушка до една педя дължина, за да увеличи силата на разпръскване. При добре премерено разстояние човек можеше да бъде направо раздробен, а сега дистанцията беше подходяща. Двамата веднага го разбраха.