Беше ранчо като всички останали. В зелената планинска клисура пасяха стада. Около тях се виждаха ездачи. Но това не бяха постове, хората явно се грижеха за говедата.
Вътре в четириъгълника между сградите не се виждаше жива душа. От един комин излизаше пушек. Това беше единственият знак, че ранчото е обитавано.
Ласитър устрои лагера си на същото това място, на което беше застанал, и когато започна да се здрачава, тръгна надолу към кафявия си жребец.
Беше намерил ранчото, но все още не знаеше дали е точно това, което търсеше.
Когато стъпи на платото и покривът на къщата просветна срещу него между гъстата зеленина, той се натъкна на един от постовете. Мъжът седеше на един отсечен ствол с уинчестър в ръка и дремеше. Беше обърнат с гръб към Ласитър. Явно повече се интересуваше от това, което става в ранчото.
Ласитър слезе от коня, стисна в ръка паркъра и тръгна право към него. Постът го усети едва в последната секунда, обърна се и изненадано установи, че срещу него е застанал напълно непознат човек. Тъй като Ласитър се опасяваше, че някой може би ги наблюдава, той просто седна до мъжа, като че бяха стари приятели.
Стисна двуцевката между коленете си и уж случайно я насочи право в гърдите му.
— Ако не се лъжа, ти си Чарли! — подхвърли приятелски Ласитър и килна шапката си назад.
— Не съм Чарли. Сигурно говориш за оня от Чикаго. Аз се казвам Еди. Еди Лайт — и той широко се усмихна. — Ами ти кой си? Никога не съм те виждал тук.
— Аз и никога не съм идвал!
Най-после Еди разбра! Беше строен мъж на около 40 години, с гладко обръснато лице. Тънки мустачки украсяваха горната му устна. Той се стресна, поиска да скочи и да се прицели с пушката си в гърдите на Ласитър.
— Полека! — каза Ласитър и насочи двуцевката в лицето му.
Това бегло движение веднага вразуми поста. Еди замръзна на мястото си с вторачени в него очи. Погледът му диво просветваше — ясен знак за обхваналата го паника. Затова Ласитър притисна двойното дуло в стомаха му.
— Стой си спокойно! Ако натисна спусъка, ще ти оскубя цялата перушина. За една секунда ще оголееш и ще умреш.
— Какво искаш? Кой си ти? — попита дрезгаво мъжът.
— От теб не искам нищо! Затова бъди разумен! — и Ласитър посочи с глава сградите на ранчото. — Трябва да говоря с Фикс Касиди. Няма нищо лошо. Познаваме се от по-рано.
— Не бива да пропускам никого!
Мъжът явно не беше страхливец. Вдигна пушката си, сякаш искаше да я даде на Ласитър, и когато той посегна, го бутна с приклада в гърдите, за да го свали от дървото. При това изобщо не го беше грижа за двуцевката. Беше разбрал, че Ласитър иска да остане незабелязан, и знаеше, че няма да последва изстрел.
И двамата паднаха от ствола. Ласитър се хвърли пръв на земята и повлече мъжа след себе си. Докато падаха, постът извика някой си Юби. Ласитър моментално пусна уинчестъра и така го тресна с юмрук по устата и носа, че мъжът затвори очи и се повали настрани. Ударът беше точен. Човекът повече не помръдна.
Силен беше тоя тип! Ласитър едва си пое дъх.
Чуха се стъпки. Някой тичаше към тях иззад храстите. Явно беше същият този Юби. Виждаше се само шапката му, затова Ласитър бързо се претърколи встрани и се прикри зад едно дърво. След секунди мъжът стигна до отсеченото дърво, видя Еди Лайт да лежи в безсъзнание на земята и вдигна пушката към небето, за да даде сигнал за тревога.
В този момент Ласитър изскочи от прикритието си с насочена към него двуцевка. Мъжът спря като вкаменен с вдигната ръка. Ласитър отиде при него, взе пушката му и я хвърли настрана. После измъкна револвера от кобура му. Мъжът беше висок, слаб и доста по-възрастен от Еди Лайт. Лицето му беше осеяно с белези от едра шарка.
— Можем ли с теб да сключим една сделка? — попита Ласитър.
Мъжът примигна срещу слънцето.
— Ще ти дам десет долара, ако ме пуснеш да вляза при Фикс Касиди.
— Ние не пускаме никого. Кой си ти?
Ласитър го мушна с пушката в корема.
— Пускаме — не пускаме! Вече нищо не можеш да направиш!
Мършавият шумно преглътна.
— Е, ще вземеш ли десетте долара?
— Но трябва да ми кажеш кой си и какво искаш от него!
— Името ми е Ласитър, а Фикс ми дължи пари. Трийсет долара с лихвите и лихвите на лихвите!
— Почакай тук! Ще ида да го питам.
Ласитър кимна. Мъжът се обърна и в този момент Ласитър стовари приклада в тила му. Той падна на земята и повече не мръдна.
Ласитър се огледа внимателно наоколо и предпазливо се промъкна към главната сграда на ранчото. Явно това беше мястото, което търсеше — кратките разговори с постовете го доказваха. Спря се зад стеблата на няколко ели. Виждаше се ясно четириъгълната сграда. Няколко мъже стояха на площадката за оседлаване на коне и разговаряха помежду си. Къщата имаше наблюдателна кула, където също стоеше пост. Ласитър го откри буквално в последната секунда и бързо се дръпна назад, като продължи да се оглежда внимателно на всички страни.