Вторият ултиматум, който ми отправи горе-долу по същото време, бе свързан с креватчето му. Навършил една година, той категорично отказа да спи повече в него, като настоява да използва огромното двойно легло, което бях сложила в стаята му, за да има къде да легна, когато има нужда от мен или когато е болен. Аз обаче намирах, че е много по-безопасно, ако си остане в креватчето. Поради ранното си прохождане, той се движи напълно свободно из цялата къща и аз се опасявам, че ако не е в креватчето, може да тръгне да прави бели през нощта – още по онова време той не спи много. Често пъти остава буден до късно през нощта или пък се буди призори. За мен креватчето е символ на сигурност, но не така стоят нещата от негова гледна точка. Както през целия си живот, Ник и тогава доказа, че не е никак лесно да се промени веднъж взето от него решение. Битката започва. Той я реши по извънредно прост начин: отдръпва се в леглото като олимпийски състезател по дълъг скок, засилва се, за да се прехвърли през оградката и тупне на пода. Щастливо седнал там за миг, колкото да си поеме дъх, той хуква по свои си работи из къщата. Най-много от всичко ме е страх, да не си счупи врата при това упражнение, а той е толкова силен и тежък, че подобно постижение не би му създало особени затруднения. И той спечели, естествено.
Креватчето си замина, на една годинка той вече разполага с двойно легло, а аз монтирах в глупостта си бебешка преграда на вратата на стаята му, която за него изобщо не се оказа преграда. Той много бързо се научи да я маха точно толкова грижливо, колкото аз я поставях, и точно както се бях опасявала преди войната за креватчето, започна да обикаля из къщата нощем, за да се озове в повечето случаи в леглото ми призори. Това е вторият спечелен рунд след схватката за креватчето. Излезе, че креватът в неговата стая е разглеждан от него единствено като средство, като етан към превземане на собственото ми легло – главна цел на мероприятието. Иска да спи с мен, в моята стая.
Този път проявих твърдост. Трябва да свикне да спи в собственото си легло. Последваха месеци на борба и безсънни нощи.
— Върви си в леглото, Ники – казвам твърдо аз и той тръгва оклюман. Остава там две до пет минути и се връща отново с молба да легне при мен. Имах огромно, празно, кинг-сайз легло, което не споделях с никого и в неговите очи сигурно е изглеждало безумно и себично, да не го пусна там. Аз обаче допусках възможността някой ден да реша да пусна в това легло някого, малко по-възрастен и идеята той да свикне да спи при мен, не ми изглежда никак разумна.
Подобно гледище би останало непонятно за него и в крайна сметка постигаме „компромис“, тоест, стана неговото, но той ми дава възможност да се измъкна с достойнство, като отива в леглото си, макар и не за да спи там, а мен изчаква да легна и заспя. Вече не губи време за разправии, а тихомълком се курдисва до мен, за да се събудя сутрин и видя редом грейналата му физиономия. Системата изглежда допада и на двама ни, а истината е всъщност, че много обичам да го усещам до себе си. Умирам да съм с него, да го гушкам, да го галя и усещам коприната на русата му „паница“ върху бузите си. Бе славно, неустоимо дете, пълно с добро настроение, любов и находчиви идеи. Преди да навърши година и половина, всъщност – доста преди това, стана очевидно, че е изключително умен и ние започнахме да подозираме, че притежава коефициент за интелигентност с твърде висока стойност. Прави неща, които не би следвало да знае, как се правят и говори работи, които не говори едно осемнадесетмесечно момче. Приказва смислено, което го прави забавен и привлекателен за околните. Още по онова време всички са влюбени в Ник, да не говорим за мен и Беатрикс.
Едно нещо обаче, ме притеснява доста – той почти не спи. Още преди да навърши две години установих, че не бива да го слагам да спи следобед. Сторех ли го, остава буден дори след като аз заспя, а аз работех до много късно. От друга страна, сякаш не се нуждае от много сън. Още един сигнален звънец. Маниакално-депресивните не спят нощем и с годините това щеше да се превърне в проклятието на живота му. По онова време обаче, никой не намира явлението за нещо чак толкова необичайно. Приемах го като една от неговите странности и много-много не се замислях по въпроса. Бе определено различен от сестра си. На неговите години тя бе в коматозно състояние по цял следобед и това продължи чак до шестата й година. Не и Ник. Той минава с невероятно малко сън. Заспива дълго след мен, за да се събуди призори, да отвори клепачите ми с пръсти и надникнал в очите ми да попита: „Будна ли си вече, мами?“. „Вече да“, грачех аз. Детското предаване „Улица Сезам“ се превърна в мощно средство при моята борба за оцеляване. Говорех си с него час-два и едва изчакала да започне сутрин, аз го цопвам пред телевизора, за да си открадна още мъничко сън. Да се наспи човек в близост до Ники, дори когато порасна, не е проста работа.