До спалнята ми има малка дневна, слънчева стая, украсена с жълти цветя. Очаквам ги там, мястото където винаги се събираме, заради малките размери и уют. Те влизат ядосани. Развалила съм без причина съботния им ден и ми го казват. А предстои да го съсипя напълно и нанеса удар, който няма да забравят докато са живи. Чувствам се като палач. Мисля само за тях. Те ми се присмиват, когато им казвам да се прегърнем здраво в кръг. Никога не съм правила това досега, но не мога да измисля, как другояче да им кажа. Искам ръцете ми да достигнат всяко едно от тях, те сами да чувстват близкия си допир, за да си дадат сметка, че въпреки смъртоносния удар, кръгът на нашата любов не е прекъснат. И Ник остава в него, както винаги досега, както винаги занапред.
Те ме задяват и го наричат групова прегръдка. Някой решава, че това е тъпо, но забелязали лицето ми, очите ми, те изглежда предугаждат нещо и добиват уплашен вид. Има защо. Приказвам бързо, за да им кажа, че ще съобщя нещо толкова ужасно, че няма да го забравят никога и се надявам никога да не се налага, да им съобщавам отново толкова страшна вест. Очите на Сами са на сантиметри от моите и вперила поглед в тях, започвам да плача. Тя пита със задавен глас:
— Какво има?
— Ник – мълвя аз…
— Какво… какво… – Ужасените им погледи се събират върху лицето ми и аз започвам направо:
— Отиде си – казвам задавено аз.
— Какво значи „отиде си“? – Сами изпада в паника.
— Отиде си… отиде си… обичам ви… Обичам ви всички толкова много… също както и той ви обичаше… почина тази сутрин. – Няма как да им кажа иначе, няма по-лесен начин да се поднесе такава убийствена новина. Сякаш забих едновременно пет ножа в пет сърца. Никога няма да забравя писъка, който нададоха в един глас… продължителен, смразяващ, болезнен вой, докато се притискахме едни към други. Никога няма да забравя удара, който им нанесох. Знаех, че каквото и да сторя оттук нататък, то няма да се забрави, ще се отрази върху житейския им път занапред, върху начина, по който ще преодолеят кризата. Непоносим товар.
Плакахме дълго и аз им казах, че могат да постъпят, както пожелаят в този момент: ако искат да отидат при приятели, ако искат, да излязат, ако искат, да останат сами, или с мен… каквото решат, каквото поискат, ще се приеме (стига да не е опасно за тях самите). Казах им още, че няма лек начин да се преглътне такова нещо и най-важното е да се уповават на любовта помежду си.
От този момент се държаха като един, заедно – от стая в стая, плачат, ридаят, говорят, държат се за ръце и се прегръщат. И аз съм смазана като тях, неспособна да го проумея и приема.
Домашният персонал научава бързо и навсякъде около себе си виждам разплакани лица. Остатъкът от деня е мъглявина от сълзи, лица, трагедия. Хора идват и си отиват, трябва да кроя планове, да вземам решения. Става дума за погребението му и всичко звучи така абсурдно… връзката му… ризата му… скейтборда му… кучето му, може би… лекарите му… гледачите му… каквото и да било друго, но… погребението му? Това не може да бъде. Дори сега не ми звучи приемливо.
Посещава ме епископът. Аз не правя нищо друго, освен да плача. Определяме ден за погребението. Джон пристига и се залавя за телефона вместо мен. Аз преглеждам списъци, следя децата, не говоря с никого, решавам едно или друго. Обаждам се на Джули. Нейният живот, нейното сърце, нейните деца са също така съсипани, както и моите. Тя е другата му майка. Майчиният отбор загуби най-накрая. Той ни се изплъзна, без да имаме вина затова. Направи го сам, като голямо момче, като възрастен. Загубихме го. Още не мога да го проумея или преценя, какво означава това за нашето бъдеще.
Спомням си, че исках музика за погребението. Песни, които би харесал. Негови песни. Джон не прекъсва отчаяните си опити да открие по-големите момчета и най-накрая успява. Само Беати и мъжът й са все още неизвестени. Знам единствено това, че са на езерото Тахо за уикенда. За пръв и единствен път в живота си Беатрикс не ми е оставила телефон. Няма как да я намеря. Мога единствено да се уповавам на надеждата, тя да се обади.
Каня Джули на вечеря със семейство й, за да й кажа, колко много я обичам, колко много е дала на Ник и мен. Тя се страхува, да не би да започна да я виня за станалото. Как бих могла? Тя му даде живота си, дома си, отвори за него сърцето си във всяко едно отношение. За тези пет години му даде толкова, колкото никой друг не би съумял. Няма как да забравя всичко това и няма да го забравя.