Всички, приятели и роднини, отиваме за пръв път заедно в погребалното бюро тази вечер и аз трябва да реша, дали искам да го видя. Искам. Искам да го прегърна, да го взема в обятия, да го приспя като бебе, да го докосна за последен път. Но се боях, че ако видя истината в очите, това би ме убило и препълнена от чувство за вина, не го направих. Трите ми най-големи деца го сториха и бяха съкрушени. Джули и неколцина други също го видяха. Риданията, носещи се оттам ме съсипваха.
Във вторник идват стотици хора, докато ние седим край ковчега под дебел покров от жълти рози. Децата са тук, Джон, Джули и семейството й, близки лица на хора, които познавам отдавна. Няколко се открояват в множеството, но аз съм в състояние на толкова силен шок, че си спомням много малко. Това е малка милост към мен. Усещам Том през цялото време до себе си. Подкрепя ме, говори с познати, плаче с мен. Той обича Ник. Всички го обичаме. Том е отново част от моя живот и това би зарадвало Ник. Може би това е неговия последен дар за мен – да ни събере отново, нещо което силно желаеше.
Стреснах се в един момент, когато вдигнах поглед и видях Бил в погребалния дом, застанал колебливо редом с родителите си. Изглежда добре, непроменен въпреки годините. Облечен е в костюм и аз мигом забелязвам, че изглежда добре – може би е подредил живота си. Докато го гледам си мисля затова, че Ник бе връзката помежду ни. Минали са почти двадесет години, но все още неговият дар си остана най-големия в целия мой живот. Отивам до него, прегръщаме се, казвам му, колко ми е тежко и двамата приближаваме ковчега. И което бе някога любов, а после разочарование, сега се стопи в печал и бавно прерасна в приятелско чувство – връзката, която ни даде Ник и която ни завеща в самия край.
Толкова много искам да му кажа за Ник. Дължах му толкова много пропуснати от него неща. Начинът му на живот и собствените му демони го бяха откъснали от нас и ето сега вълната го връща – твърде късно за Ник или него самия, – но аз съм изпълнена със състрадание и жалост към него, както и от благодарност заради това, че е оцелял и се е върнал.
Бил ми казва, че преди месец се подложил на интензивно лечение, за пръв път от двадесет години се освободил от наркотичната зависимост и тъкмо се готвел да види Ники. Жестоката съдба не позволи това да стане.
Видях го и на другия ден, застанал с родителите си и един приятел малко встрани на стълбището, докато аз чаках да донесат ковчега в катедралата. Прегърнах го отново, този път безмълвно. Сега разговаряме често по телефона и понякога се виждаме. Чрез нас той опознава Ник и днес ни свързва искрено приятелство. Надявам се, Ник да му е ангел-хранител и да го пази чист от дрогата. Една трагедия стига. Той е мил към мен и помага на една стара рана да зарасне. Но най-важното при него е Ники. Винаги ще съм му благодарна за този дар и му желая всичко най-добро.
Бе грандиозна служба. Красивата катедрала събра хиляда и сто души: приятели на Ник и мои, познати от музикалната сцена, издателите ми, роднини и приятели. Тревър и Тод носят ковчега, заедно с Бил Кембъл, Коди и Пол, двама от приятелите на Ник – Макс Лийвит и Сам Юинг (Сами Ирландеца), любимия му приятел и почитател, Стоуни. Малкият брат на Ник, Макс, върви отстрани и докато носят ковчега към олтара, аз бавно пристъпям отзад сама. Преди четири месеца той ме води по тази пътека на сватбата на Беати и аз му казах, колко много го обичам. Тогава ме придружава той, а ето сега го придружавам аз. Дължа му това. Нося едно от животинчетата-играчки, с което бе спал цял живот. Рунтавият образ се казва Гизмо. Сега се е настанил на бюрото ми заедно с едно малко бяло агне, което Ник наричаше Лемби.
Племенницата ми, Саша, изпълни „Аве Мария“, пуснахме една от песните на Ник: „Съвсем съм сам“, която покърти всички, а Тревър, Тод, Беатрикс и Макс Лийвит произнесоха траурни слова, докато децата, аз и хиляда и сто души плачеха.
Накрая Вал Дайъмънд изпя „Вятър под крилете”, чийто текст съдържа всичко онова, което чувствам: „Знаел ли си някога, че си моят герой?… Аз имах славата, но силата бе твоя…” А накъдето и да погледна, виждам море от жълти рози. От този момент нататък те винаги ми напомнят за Ники.
Излизаме от черквата, спускаме се по стълбите след Ник и стигнала долу, аз се обръщам, за да видя повече от хиляда лица на хора, застинали неподвижно, смълчани, изпълнени с почит, редица след редица, редица след редица, като статуи, скърбящи с нас, под ясните звуци откъм камбанарията.