Триста души дойдоха след това у дома, а после всичко свърши. Почти. На другия ден трябва да го погребем или поне придружим до гробищата. Цялата нощ не мигнах и призори ме осени идея. Не мога да понеса вида на децата си още един път, облечени в тези скръбни черни дрехи. Стига им толкова. Формалностите вече са без значение. В гробищната черква ще се съберат само най-близките роднини и приятели. Обаждам се на всички рано-рано, за да им съобщя, че ще почетем Ник с „ден на лошия вкус“. След като той прояви лошия вкус, да ни зареже по този начин, ние на свой ред ще се облечем така, че да го засрамим. Всъщност, той би пощурял от радост при вида ни. Това е точно в неговия стил, а аз го правех, за да облекча децата.
Всички се появиха в най-невъзможните одеяния, които мога да си представя. Батиста, пайети, крещящи ризи, войнишки боти и цветни очила с безумен дизайн. Джон надмина себе си този ден с помощта на Версаче, а аз, макар да не нося друго, освен черно след този ден, тогава бях издокарана в жизнерадостни цветове. Децата харесаха идеята и всичко стана бързо. Познат музикант изпълни няколко неща от „Улица Сезам“, в малката черквица имаше красиви рози, двама свещеника прочетоха кратка молитва, а отвън чакаше полицейски моторизиран ескорт. Кметът направи този жест към нас, за да ни отърве от журналистите. Не срещнах сух поглед, докато се ръкувах с полицаите.
Предполагам, че се очаква именно в този момент да се сбогуваме с Ники, но не мога да проумея защо. Аз не го оставих там. Взех го в сърцето си. Той винаги ще е при мен по хиляда различни начина. Той е част от самата моя същност. Това не мога нито да загубя, нито да откъсна от себе си, нито да забравя. Той ми принадлежи така, както му принадлежа аз, заради сърцата, които ни свързват, заради годините, сълзите, пораженията, победите, безбройните радости, които споделихме. Никога не мога да загубя това. Никога.
Да обичаш Ник няма нищо общо със загубата. Има общо с победата. Има общо с надеждата и вярата, с търсенето на нови пътища, а след това на други, ако първите се окажат задънени. Ник ми завеща хиляди полезни урока, като най-важният е този за любовта. Как да отдаваш сърцето си, докато то се пръсне. Тези уроци са твърде ценни, за да бъдат забравени, захвърлени или пренебрегнати.
Какъв е животът ми днес, без него? В някои моменти изглежда непоносимо пуст. Той остави в сърцето ми празнота, по-голяма от Тексас. И даже още по-голяма. Много по-голяма. Голяма колкото Ники.
Още не мога да повярвам, че си е отишъл. Правя различни неща, за да запълня дните и нощите, понякога с френетично ожесточение, друг път – кротко. Подреждам дневниците, албумите и рисунките му. Правя копия за други от семейството. Систематизирам видео-записите му, чета дневниците му. Говоря с адвоката в Ню Йорк по повод пускане на последния му запис. Работя върху тази книга. Организирах мемориален концерт с участие на любимите му състави и с помощта на една фондация.
Искам паметта му да остане вечно жива. Искам хората да го познават, да го запомнят; да го обичат, да знаят колко бе важен той за мен, колко много го обичах, колко много ме обичаше, колко много го обичаме всички. Искам да се знае, каква изключителна личност бе той, как се смееше, колко много радост ни донесе, колко бе талантлив, колко блестящ, колко силно обичащ. Това ще запълни ли празнотата? Не вярвам. Подозирам, че нищо не е в състояние да го направи. Дупката в сърцето ми ще си стои винаги. Годините, които му дадох с толкова плам и енергия, са си негови и той ги взе със себе си. Няма с какво да се заместят.
Имам други осем деца, които да обичам и за които да се грижа, на чието присъствие да се наслаждавам. Всяко едно от тях е скъпоценно колкото Ник. Животът ми им принадлежи, както е принадлежал винаги. И аз знам или поне се надявам, че след време отново ще се смеем, отново ще живеем. Надявам се, да ни се случат прекрасни неща и когато това стане, знам че ще ми се иска да ги споделя с Ник и тогава ще ми липсва повече отвсякога. Това е кръг на копнеж по него, от който не може да се излезе лесно. Ник стана не само мой син, но и мой най-добър приятел. Неговият живот бе не само ярко сияние за всички нас, но и символ на любов и надежда за всички, които го обичаха и всички, които го срещаха в житейския си път.
Стаята му си е непокътната. Почиствам я и поддържам ред, сякаш ще се прибере всеки миг. Непоносима ми е мисълта, да я пренаредя или изнеса нещата му, макар че сигурно и това ще стане някой ден. Предпочитам да живея с представата, че тя ще си остане в тоя вид завинаги. Не съм ходила да видя къщичката му при Джули. Би било твърде болезнено, поне на този етап. Ще отида след време. Както аз тук, Джули я поддържа и сяда понякога вътре. Това е къщата, стаята, мястото, където той умря. Гледка, която не мога да си представя, че ще съзра. В едно от съболезнователните писма бе казано, че един ден ще мислим за него като за човек, който е живял, а не за такъв, който е починал. Харесах тази мисъл. Той живя добре и с хъс, в несекваща любов, устременост и вълнение. Животът за него бе един продължителен концерт, изпълнен с подскоци, звуци, светлини и музика. Това бе Ники, това ще остане завинаги.