А своята наука
Накрая подари им.
Тъй много злобни хора,
Тъй много бъркотия.
Навярно зор ще видиш,
Речеш ли да се бориш.
Доказано е днеска –
Какво дадеш, туй вземаш.
Следа за да оставиш,
Недей да се предаваш.
Ник Трайна
ПОСЛЕСЛОВ
Мина доста време, откак започнах да пиша тази книга, посветена на Ник. Деветнадесет месеца ни делят от деня, в който си тръгна. Като помъкнато на каишка по тротоара куче, аз се противя срещу хода на времето. Но то не се впечатлява от това. В някои отношения изтеклото време е цяла вечност, а в други – миг. Страх ме е от чувството, с което ще кажа, че са изминали десет, двадесет или двадесет и пет години. Толкова много, много време. Засега не е толкова много, на фона на един живот, но все пак, времето си тече. Братята и сестрите му стават по-възрастни. Случват се разни неща. Други се променят. Засега, в живота на всички ни присъстват прекалено много неща, чиято част бе той. Все още продължаваме да правим работи и посещаваме места, които сме правили или посещавали с Ник. Един ден това няма да бъде така. Братята и сестрите ще си излязат, ще се оженят, ще имат собствени деца. Но още е рано. Той е още тук.
Както стаята му, така и неговото бунгало си остават непокътнати, чисти, спретнати, подредени. Дрехите му си висят в килера. Четката му за зъби си лежи над умивалника, заедно с останалите неща. В стаята още се долавя, макар и едва-едва, неговата миризма. Вече не влизам там толкова често, но пак отивам от време на време и оглеждам стаята. Нищо не се е променило и все пак има някаква разлика. Преди няколко месеца погледнах стаята и тя ми заприлича на отбрулен от вятъра лист – все още зелен, но започнал да пожълтява по краищата. Бавно изсъхва. Човек по-скоро чувства, отколкото вижда отсъствието му. Не мога да намеря сили, да прибера нещата му и не ми се вярва някога да намеря. Представям си как седя, вече старица, в същата тази стая с мисли за него. Той ще си остане вечно юноша, дори и след като по-малките от него станат възрастни. Те ще остареят, ще работят, ще имат деца и бръчки. Ник – никога. Той винаги ще подскача в съзнанието ми с накриво отрязаните си панталонки, презрамки, блузка с къс ръкав и кецове, с неизменната си заразителна усмивка.
Усещам близостта му. Всички я усещаме. Той присъства в разговорите ни, център е на безброй смехории и скъпи спомени. „Помните ли, когато Ник…“ или „И Ник го харесваше много.“ Брат му Макс започва да прилича на него, макар да е по-красив и си е Макс. Общото се долавя често. Някое движение, жест, начина, по който прескача някакъв предмет или по който тича, ме карат да се загледам. Но не, това е Макс, не Ник. Ник е това, което беше. Останалите са това, което са и което ще бъдат. Казаното от Ник звучи в ушите ми. Помня, че го ужасяваше мисълта, да навърши двадесет години. „Искам да си остана завинаги тийнейджър”, каза той и си остана.
Първата Коледа без него бе особено мъчителна. Втората мина по-леко. Мисля, че всички ние ще прекарваме трудно празниците занапред. Ник остави празнота, която не може да се запълни. Къщата ни е стара и огромна. В нея има бална зала. Използваме я за склад, за тържества, за място, където да играят децата. Отваряме коледните си подаръци и понеже сме така многобройни, всеки си има определено „място“, където се оставят неговите подаръци и ние ги разопаковаме, като бръщолевим и се смеем през рамо. И двете години се чудя какво да правя с „мястото“ на Ник. Да оставя там подаръците за някого другиго? Кой би понесъл ужасното бреме, да застане на мястото на Ник? Обмислих възможността да изместя местата на всички по малко, за да „размия“ мястото му между останалите, докато то изчезне с течение на времето. Но и това не ми се вижда уместно. И така мястото на Ник си остава празно, за да ни напомня за него. Никой не споменава името му, но всички хвърлят бегли погледи към мястото, докато разопаковат подаръците. Мястото, откъдето се надаваха дивашки викове, смях и свиркания, докато съдраната опаковка хвърчи във въздуха, а Ник подскача из помещението като кенгуру. Хора като Ник не се забравят и не се заместват, нито позволяват, да ги извадиш от спомените или живота си. Присъствието му в живота на ония, които го познаваха, е силно заявено.
Получих хиляди писма за него и продължавам да получавам нови от време на време, от приятели, от непознати, които ми предават смешни случки с Ник. Всяко такова писмо е безценен подарък за мен.
Първата година на неговото отсъствие бе особено натоварена за нас. Събирам снимки, магнетофонни записи, филми, предмети. Разполагам с десетки часове негови записи от концерти. Направихме видео-филм за семейството, с Ник по време на концерт, Ник сред близките си на фона на музиката от последния му компакт-диск. Включени са и някои фотографии. Дълго време не можех да го гледам на видео. Толкова болезнено жив. Днес тези кадри ми носят утеха. Не ги гледам често, но когато го правя, изпитвам чувство за празнота, но въпреки това мога да се усмихвам. Къщата е пълна с негови снимки. Направихме подвързани с кожа албуми от погребалните снимки и ги разпратихме на присъствалите.