Прочетох дневниците му, проучих тетрадките му със стихове и написах тази книга, заради което се радвам много. Това е начин да се отдаде почит на Ник, да се съберат на едно място множество спомени за неговия живот, да се обединят и останат свързани, за да може всеки да се запознае с тях. Мисля, че той би останал възхитен от идеята, а общественият отклик към книгата е невероятен. Четат я обикновени хора, психиатри, родители, приятели, непознати, хора, които го познават и други, които биха желали да го познават. Всичко това е чудесно – Ник събра огромно количество любов, уважение и възхита. Той води непосилна борба, както и ние, и независимо от нейния изход, всички направихме, каквото ни бе по силите, а най-много от всички – самият Ник. Исках хората да знаят това за него и сега те го знаят.
Организирахме мемориален рок-концерт в негова памет осем месеца след смъртта му, което бе изключително събитие. Участваха осем състава, сред тях „Линк 80“ със стария му приятел, Стоуни, заел мястото му на основен вокалист. Съставът продължава да се представя добре, а членовете му си спомнят за Ники с любов. Останалите състави са или такива, с които е излизал на концерт, или други, които е харесвал. Пристигнаха от всички краища на страната и се получи нещо страхотно. Една изключителна вечер, изпълнена с възхищение, любов и уважение към всички ни и най-вече към Ники. Той би останал наистина очарован. Младежи висяха с часове пред залата, за да влязат, билетите бяха продадени седмици преди концерта. Осемстотин бяха зрителите на брой и залата бе изпълнена от музика и любов. Пуснахме мемориалния видео-филм и в настъпилата тишина всички плачеха. В края на вечерта никой не искаше да си тръгне. Приключихме в три през нощта, а всички онези, на които Ник бе държал в музикалния свят и вън от него, бяха там. Това бе вечер, която никой от нас няма да забрави и дълбоко в сърцето си усещам, че Ник бе там.
Последният му компакт-диск излезе на пазара с голям успех – нещо, което Ник би желал. Последният му състав „Нолидж“ се саморазпусна, но компакт-дискът ще запази жив спомена за тях, както и за Ник. Заснеха още два последни видео-филма, които излъчиха по телевизията.
Барбара Уолтърз направи интервю с мен, посветено на Ник, маниакалната депресия и тази книга. А телевизионното шоу, за което бе работил кратко време като четиринадесетгодишен, пусна специален материал за него. Ник с положителност не потъна в забрава и не си отиде безмълвно. Той се превърна във фокус на мащабна дискусия по проблемите на маниакалната депресия и младежта. Надявам се, че неговият случай ще допринесе за спасяване живота на други хора.
Из психиатричните списания се появиха голям брой статии, настъпиха и някои внушителни промени, не непременно заради него, но заради толкова многото като него, както и заради множеството гласове, които се надигнаха в подкрепа на моя. Все по-често и по-често се диагностицират тийнейджъри, за да получат своевременно подходящото медикаментозно лечение – в някои случай литий, а в други – депакот. Лаская се с мисълта, че станалият обект на обществено внимание случай на Ник, както и други подобни, са насърчили психиатри и други специалисти по-смело да присъждат тази тежка диагноза, за да могат пострадалите да получат облекчението на лекарствата, колкото е възможно по-рано. Още по-въодушевяваща е новината, че психиатрите са започнали да диагностицират страдащи от т.н. „бебешка биполярност“ и да третират медикаментозно 5-6 годишни деца. Напоследък битува схващането, според което късното започване на лекарствената терапия, както и започването с неадекватни лекарства е в състояние да принизи ефекта от медикаменти като литий, когато по-късно се предпишат и обратно: ранното започване с правилните лекарства засилва ефекта им върху биполярното заболяване. Така че, надежда има. Вижда се вече светлина. Ще бъдат спасени още живота. Сега си давам сметка, че Ник бе маниакален още на четири години и ми е мъчно задето тогава никой не говореше за „бебешка биполярност“. Обратното можеше да му спаси живота.