Има още един признак, макар той невинаги да е сигнал за опасност. Реакцията му към медикаменти. Бяхме наели виличка край един недалечен плаж, но дотам се стига по един път с невероятен брой завои и при всяко ходене на Ник му става лошо в колата. Опитах всички възможни пътища – заобиколни, планински – но резултатът е винаги един и същ. Тогава реших да опитам с драмамин, като веднага след това се метнем в колата и стигнем възможно най-бързо целта. Педиатърът ми каза, че препаратът ще го направи сънлив и дори може да го приспи. Реших да проверя ефекта седмица преди да тръгнем. Вместо да заспи, Ник буквално пред погледа ми се превърна в засилен пумпал. Скача и се върти, говори с непостижима скорост и почти се катери по стените. Ефектът е точно противоположен на предполагаемия и това ме разтревожи. Обадих се на доктора и той ми каза, че понякога става така. И то стана отново, този път с обикновено детско лекарство против настинка, което се продава по дрогериите без рецепта. Явлението се нарича парадоксична реакция и е също характерно за страдащите от маниакална депресия. Тази реакция си остана негов спътник в живота докрай при някои медикаменти. Повечето успокоителни го възбуждат невероятно, а кафето го приспива, докато започна да взема лекарства за неутрализиране на този ефект. Това ме направи изключително предпазлива по отношение на лекарствата, които му давам и естествено ме накара да се откажа най-напред от драмамина, а впоследствие и от самата виличка.
Ник бе силна личност с изключително ясно дефинирани идеи. Като повечето деца на тази възраст, ненавижда дрехи и обича да търчи гол из къщата. Разполагам с милиони негови снимки с набърчено голо дупе, седнал в леглото ми или тичащ из стаята в момента, когато го е уловил апаратът. И обратното, малко след като проходи, започна да не допуска друг да го облича или преоблича. Това бе едно от малкото неща, които го карат да пищи от възмущение. Чува се на десет мили*. Имаше нещо особено оскърбително за него в това преобличане. Все по-често и по-често, навършил година и половина и особено когато стана на две, той заявява категорично мнение по въпроса за облеклото. „Това няма да го сложа!“, казва той с дълбока обида в гласа. На дванадесет, четиринадесет, петнадесет години или да кажем дори на седем, това би било приемливо. Но да се разправяш с едно осемнадесетмесечно полу-бебе затова, дали ще облече светлосин кадифен гащеризон или не? И когато казва „това няма да го сложа“ фразата изразява съвършено точно непреклонната му воля.
[* миля – английска мярка за дължина равна на 1609 метра.]
Често пъти ги обличах с Беати в приличащи си дрехи. Тя не ми създава проблеми и би облякла кажи-речи всяко нещо, което и подбера. Не и Ник. Всяка премяна става предмет на оживени преговори. В ония времена все още живеех с доста ограничени средства, макар нещата около писателската ми дейност да вървяха бавно нагоре. Умирах обаче, да им купувам дрешки, понякога с щамповани по тях жирафи, цветя или зайци. Ники всеки път ме гледа със свещен ужас:
„Искаш да облека това нещо, с тая жирафа на него?!?“ Пищи насреща ми ужасен, с вид на обиден до дъното на душата си. Аз го умолявам да ми угоди и в повечето случаи той го прави, но не и преди да обсъдим разгорещено въпроса в продължение поне на час. От най-ранна възраст Ник има определени виждания по разни въпроси – облеклото между тях – и без да се церемони, ясно ми ги излага.
На година и половина Ник е завършена личност със свои становища и вкусове, с желания и странности, с донякъде закостенели привички. Няма съмнение в това, че е изключителен, но той е и много различен. Различен от другите деца, различен дори от родната си сестра, По-умен, по-буден, по-бърз, по-енергичен от всички свои връстници, той има навика да ме гледа по начин, който ме кара да виждам голям мъж в детското му тяло. Имам усещането, че не ме изпуска от очи, търси ключ към някаква загадка и когато погледът му срещне моя, аз виждам някаква дълбока мъдрост в него. И макар това обикновено да ме очарова и да се гордея безмерно с неговата интелигентност, понякога ме обземат неназовани страхове.
Спомням си едно неясно усещане за физическо притеснение, когато го погледнах един ден, облечен в мъхната жълта пижама. Изглежда вълшебно, обаче щом срещам погледа му, нещо ме преряза и за пръв път в тези осемнадесет месеца си мисля, да не би да има нещо не съвсем наред у него, след като е толкова различен. При тази мисъл изпитах силно чувство за вина и се уплаших, но когато споделих страховете си с педиатъра, той ме успокои. Ник е просто изключително интелигентно дете с концентрирано върху себе си колосално внимание, което обяснявало всичко. И после, мислех си аз, как е възможно да се използва категорията „прекалено“ в контекста на ум, интелигентност, проницателност, характер? Сега, от позициите на изминатия път и придобития опит, не е трудно да съзра класическите симптоми на заболяването, ако погледна назад. Но по онова време дори лекарите не успяха да ги идентифицират. Казваха ми, че деветдесет на сто от децата, които показват тези симптоми, престават да го правят успоредно с израстването си, което кара педиатри и специалисти да ненавиждат самата диагноза. Повечето деца излизат от това състояние. Ник не го направи. Изглеждаше ми смехотворно, да се притеснявам за такива неща.