Както си спомням, Бил се отнесе много етично в случая, макар да бе разбираемо разстроен. След едва шестседмична връзка, бременността не е точно онова, за което човек мечтае. Аз съм против аборта поради религиозни съображения, макар да не отричам, че при тогавашните обстоятелства помислих за подобен изход. Бях самотна, без намерения да се омъжвам за Бил, с дете, което изисква грижи и с доходи, които още не ми позволяват повече от най-необходимото. Да се отгледа едно дете е огромно предизвикателство и аз нито исках, нито очаквах от Бил да ми помага, а и той тогава не бе в състояние да стори това.
Събитието ме изправи и пред една дилема от морално и социално естество. Живеех в свят, където на едно родено извън благословията на брака дете не се гледа с добро око.
И като капак на всичко, макар да бях отдавна разделена от първия си съпруг, разводът ни не е оформен. Така че, дори да искаме да се оженим веднага с Бил, това не е възможно. И още, съвсем не на последно място, тревожи ме мисълта, що за пример ще дам на дъщеря си и какво ще мисли тя по въпроса тогава и по-късно. Липсата на благоразумие, която проявих тогава, не е пример, който бих желала да дам на децата си дори днес.
Въпреки всички тези съображения, аз реших да приема съдбата си и родя детето. Разбрахме се с Бил, че ще живеем отделно, но ще продължим да се виждаме. И двамата се надявахме, че нещата помежду ни ще се развият добре, но тази перспектива в никакъв случай не бе сигурна. Още тогава подозирах, че връзката ни ще се окаже проблематична – двамата с Бил бяхме твърде различни. На родителите си, живеещи на пет хиляди километра от мен, не казах нищо. Виждахме се рядко и много добре съзнавах, че подобна новина ще бъде, напълно разбираемо, посрещната с ужас от тяхна страна. Произхождах от общество, в което случайните бебета и извънбрачни деца не се посрещат с топлота. Родителите ми и особено баща ми, нямаше да останат във възторг. Аз също. Бе сериозно изпитание и аз си давах сметка, че от този момент нататък животът ми ще стане още по-тежък, отколкото бе до момента. Печелех с упорит труд парите си, а всичките ми познати от онова време щяха да останат шокирани. Вече се виждах низвергната от обществото, вероятно осъдена на самота за цял живот, с две деца, които трябва да отгледам. И като ровя сега в миналото, с лекота събуждам спомена за изпълнилия ме смъртен ужас и тотално объркване. Знаех обаче, че трябва да се справя в името на моята дъщеря и още нероденото бебе. От тогавашната ми гледна точка съзирах единствено дълъг и самотен, изпълнен с трудности път.
И сякаш по някакво чудо, броени дни след като взех окончателното решение да родя бебето, аз получих предложение да напиша нещо, за което щях да получа буквално до цент сумата, която бях изчислила, че ще ми трябва за бебето: лекар, пеленки, болница, дрешки. Първото препятствие преодолях с лекота, но аз не се заблуждавах – предстоят още много и по-големи. До момента съм написала седем книги, но едва две от тях се продават. Издържах се от писане на реклами, преводи, преподавах английски и дори поемах нередовна работа в разни магазини. Новото предложение предполагаше да се заема изцяло с писане. Сериозна работа за ония времена.
Следващата трудност е разговорът с дъщеря ми. Трябва да й съобщя, че ще имам бебе – морална дилема, над която се измъчвах дни наред, типичен пример за постановката „прави каквото ти казвам, а не каквото правя аз“. Не исках да повтаря моите грешки, когато порасне (и тя не ги повтори). Предполага се, че човек се влюбва, после се омъжва, после забременява и ражда, а не да забременее, без да се омъжи, като поддържа любовна връзка с човек, когото едва познава, а после вижда от дъжд на вятър. Това бе нещо, което не й пожелавах. Нито на себе си. Мисля, че по това време, както Бил, така и аз, бяхме разбрали, че не сме идеалната двойка. Той има други житейски притеснения, за които тогава не подозирах, интересите и начинът ни на живот нямат нищо общо. Ако се виждахме без принудата на идващото бебе, връзката ни сигурно щеше отдавна да е изстинала и във всички случаи нямаше да ни докара до стрес. С бебето в перспектива всеки от нас се измъчва по отделно, а двамата – заедно. Трудно време.
Дъщеря ми се държа по един изключителен начин и вместо шок и неодобрение или притеснение пред лицето на честно изповяданата от мен истина, прояви изключително въодушевление и ентусиазъм и посрещна новината с отворени обятия. Бе възхитена. Винаги е искала да си има братче или сестриче и сега остава смущаващо доволна от факта, че това ще си бъде „нашето“ бебе, което няма да делим с никого. Това бе очевидно оптимистичен подход към нещата и стопли в огромна степен сърцето ми. Отношение на дъщеря ми създаде неразривна духовна връзка помежду ни, чиято сила не намаля ни най-малко в хода на времето. Едва деветгодишна, тя стана моя опора.