А тогава останахме сами двете с Беатрикс – ние и Никълъс, този чуден дар в нашия живот. Той е здрав, дебел и хубав, предмет на нашето обожание. А Бил пое по собствените си житейски кривулици. Ние с Беати продължихме по своя път с „нашето“ бебе, с нашия любим Ники. Най-щастливото, най-дебело и сладко бебе на света.
≈ 2 ≈
„Аз съм невероятен!“
Малко след като Ник се роди, аз се събудих от упойката и една сестра ме попита, дали съм видяла бебето. Поклатих глава.
— Не сте ли? – попита тя с изненадан вид, сякаш крие страхотна изненада в ръкава си. – Само да го зърнете! – Говори като за пристигнала изневиделица филмова звезда, която всеки иска да види. Тя се усмихна и изтича навън, за да се върне няколко минути по-късно с вързоп в ръце, който внимателно положи в обятията ми. Аз го гледам в почуда.
Никога няма да забравя тази изчистена красота, вълнението което изпитах пред това деликатно личице и огромни очи, вперени замислено в моите. Съвършеното бебе изглеждаше на няколко месеца, а не на часове. В мига, когато го видях, почувствах, че болката си отива. Нежно го притиснах, а той затвори очи и се унесе. Благодарността затова, че е мой, ме преизпълни. Никога не се бях чувствала така щастлива през целия си живот.
Ники е от бебетата, които хората непрестанно заглеждат, където и да се появят. Така голям, хубав и здрав наглед, че постоянно ме спират непознати, за да го погледат и побъбрят за него. Двете с Беати примираме от гордост. Водим го с нас навсякъде, на пазар, на черква и дори на училищно представление, където той жъне колосален успех сред четвъртокласничките.
Радва се на чудовищен апетит още от първия ден и аз решавам да го кърмя. Педиатърът го наричаше със смях „акулата“. За него няма насищане и колкото повече суче, толкова по-голям апетит му се отваря. Няма за него насита и след две седмици спрях да го кърмя. Беше битка, в която не можех да победя. Започнах да му давам комбинирано сухо мляко, което явно не му стига и скоро прибавихме към диетата му овесени ядки. Яде безспир и аз разширих отвора на един от бибероните, за да му давам ядките през него. По необясними причини, всички разправяха, че това не било добра идея, но нямаше друг начин да го заситя и накарам успокоен да заспи. Яде като невидял и тази черта от бебешките времена си остана негов спътник до края на живота. Сякаш „датчиците“ на „резервоара“ му не работят като хората и не могат да отчетат, кога е пълен. Вече като момче, яде понякога докато му прилошее (което бе проява на маниакалната му страна). По някакъв начин успява да се справи с това изобилие от храна. Макар и топчест като бебе, щом проходи, той стана жилест и слаб, какъвто остана цял живот. Като бебе обаче, бе огромен.
Усмихваше се и кикотеше непрекъснато, спеше по-малко, отколкото аз смятах за необходимо и всяка нощ се будеше по един или два пъти, за да яде. Когато започна да сяда, приличаше на малкия Буда. Усмихнат и весел, не спира да проучва околния свят с неизтощим интерес.
Той бе не само „мое“ бебе, но и на Беатрикс. Тя го преоблича и слага между куклите си, играе с него часове наред. Едва успял да се обади през нощта и двете с Беатрикс се втурваме към стаята му, като често пъти блъскаме чела още сънени пред прага й. А после се препираме, чий ред е да се погрижи за него. Той бе светлината на нашия живот и аз умирах да седна в стола-люлка с него на ръце, докато той е налапал биберона, а после да му пея, загледана в луната, виснала в нощното небе. Бяха прекрасни нощи, скъпоценни часове, мигове на самота и чувство за взаимна принадлежност, скъпи спомени, каквито имам много. Можех да стоя така часове наред, усетила топлината му, тежестта на отпуснатата върху рамото ми главица, докато той се унася отново в сън, а пухкавите ръчички обгръщат шията ми.
Първите му месеци отлитат неусетно, а аз съм постоянно заета с него и когато стана на половин година, той вече седи, смее се безспир и има вид на два пъти по-голям. Растежът му следва свои собствени, различни от при другите деца закони. Той пълзи навсякъде и непрекъснато прави отчаяни опити да проходи. Купихме му проходилка на колелца, малка седалка с кръгла опора около нея, която му позволява да опира крачета в земята и се движи безпрепятствено навсякъде. В секундата, когато го сложихме в нея, той тръгна и се започна. Носи се от единия край на къщата до другия, минава в опасна близост до стълбите (наложи се да сложим врата) и свисти с пълна скорост из всички стаи. Любим номер бе, да се устреми с проходилката към масата в кухнята, подредена случайно с грижа и труд, за да сграби края на покривката и я свлече долу заедно с всичко върху нея. Трясъкът и звънтенето на предметите върху пода му доставя определено много по-голямо удоволствие, отколкото на мен.