Мис Бейдъмс измоли за него рядкото удоволствие да се среща с едно от децата на Посланика, четиригодишната Патси, която, за изненада на Негово Величество, беше харесана от неговите родители. Разсъждавайки по въпросите отвъд, по пътища непознати за ония, които са оставили детството зад гърба си, той достигна до заключението, че Патси беше една абсолютна глезла, защото носеше голям син пояс и имаше жълта коса.
Това откритие остави за себе си. Жълтата коса беше извън възможностите му, неговата собствена рошава грива бе картофено-кафява, единственото което можеше да се направи, бе да носи син колан. Направи голям възел на завесите за комари, за да не забрави да пита за това Патси при следващата им среща. Тя беше единственото дете, с което някога бе разговарял и беше май и единствената, която бе виждал на живо. Слабата памет и големият възел изглеждаха добре.
— Патси, дай ми синия си колан! — каза Негово Величество.
— Ще го скъсаш! — се двоумеше Патси, сещайки се за съдбата на старата си кукла.
— Няма! Честна дума! Само ще го нося!
— Пух! Момчетата не носят пояси. Те са само за момиченца.
— Не знаех! — лицето на Негово Величество се набръчка.
— Кой иска парцали! Яздиш ли, пиленце? — каза жената на Посланика, идвайки на верандата.
— Тоби, иска колана ми!
— Не искам, вече! — каза предпазливо Негово Величество, чувствайки, че един от онези ужасни възрастни безсрамно ще изопачат желанията му, а вероятно и ще им се присмеят, което е най-ужасната им дискриминация от всичко.
— Ела Тоби! Ще ти дам крекерска шапка! — каза жената на Посланика. — Ела с мен Тоби, да я изберем!
Крекерската шапка беше твърдо яркочервено и лъскаво чудо. Той я нагласи над кралските си вежди. Жената на Посланника имаше лице, на което децата инстинктивно вярваха, а движенията и, когато коригираше залитащата си от алкохола походка, бяха мили.
— Отива ли ми? — заекваше Негово Величество.
— А как ще е по-малката?
— Тази парцалената?
— О, добре! Отиди и се виж в огледалото!
Думите бяха казани с такава прямота, че да развият у детето смешен начин на обличане, който толкова се харесва на децата. Но младият дивак имаше изострено чувство към нелепостта. Негово Величество свали голямото огледало на пода и видя главата си увенчана с набиваща се на очи глупава шапка, която баща му би разкъсал на парчета, ако само я зърне. Той в изхвърли и плувна в сълзи.
— Тоби, — каза жената на Посланика със цялата си сериозност. — Не трябва да показваш характер! Много съжалявам, че виждам това. То е лошо!
Негово величество хлипаше толкова безутешно, че докосна сърцето на майката на Патси. Тя взе детето на коленете си. Явно сега то самото не показваше характер.
— Какво има, Тоби? Няма ли да ми кажеш? Добре ли си?
Изсипа се поток от възклицания и неразбираеми думи, с удари от време на време, придружени със задавяния, преглъщания и прегръдки. После с един внезапен подтик Негово Величество освободи душата си с почти неразбираемото „Махай се, мръсен… малък… дебил!“
— Тоби, какво искаш да кажеш?
— Това е, което каза! Знам, че е това! Каза го, когато имаше малко малко петно от яйчена каша на туниката ми и той го казваше пак и пак и се смееше, докато носех това нещо на главата си!.
— Кой каза това?
— Моят татко! И си мисля, че ако нося онзи син парцал, ще ме остави да играя в кошчето под масата.
— Какъв син парцал, дете?
— Същият като на Патси… големият син колан ще нарани пъпчето ми…