С всеки ден той забавяше разплащането с хората извън детската стая, считайки го за невъзможно. Сега и завинаги той си обещаваше да застане на пътя на прекрасно облечената дама, докато излиза навън, и да обясни, че само той, той и никой друг е притежателят на царската корона, най-красивата и най-необикновената от всички. Но тя бързичко се качваше на каляската си и възможността си отиваше още преди Негово Величество да успее да си поеме дъх и да преглътне. Ужасната тайна го отдалечаваше от Мис Бейдъмс, от Патси и йената на Посланника и което е още по-ужасно, неговото мрачно настроение доведе до това, че Патси каза на майка си, че той им е сърдит.
Дните течаха твърде бавно за Негово Величество, нощите още повече. Мис Бейдъмс го беше уведомила, и то не веднъж, за крайната съдба на крадците и той се загледа в обувките си докато прекосяваше безкрайната кал пред стената на централния затвор. Но истината дойде един следобед, докато пускаше лодки в езерцето по средата на градината. Негово Величество отиде да пие чай и за първи път в живота си повърна Носът му беше ужасно студен, а бузите му — зачервени и горещи. Почувства се слаб и той няколко пъти потръска глава, за да се убеди, че не се подува, докато седи.
— Много странно се чувствам! — каза той, почесвайки носа си. — Има бъз бъз в главата ми!
Отиде тихичко да си легне. Мис Бейдъмс беше навън, затова го съблече слугата. Грехът на царската корона бе забравен, имаше само ужасен дискомфорт, в който той се събуди след няколко часа непрекъснат сън. Беше жаден, но слугата бе забравил да му остави каната с водата.
— Мис Бейдъмс! Миииииииис! Много съм жаден!
Нямаше отговор. Мис Бейдъмс беше отишла на сватбата на своя съученичка от Калкута. Негово Величество беше забравил и това.
— Искам да пия вода! Искам глътка вода! — крещеше той, но гласът му заглъхваше в гърлото. — Искам вода! Къде ми е чашата?
Той седна в леглото и се огледа. Имаше шепот на гласове от другата страна на вратата. Той предпочете да с изправи пред ужасният непознат, отколкото да остане в тъмното. Изхлузи се от леглото, но краката му бяха твърде слаби и залитна един два пъти. След това стигна до вратата и я отвори… там, на ярката светлина на всекидневната стоеше дебел човек с лилаво лице всред компанията на множество красиви дами.
— Горя! Зле ми е!
Негово Величество звънна на портиера.
— И няма грам вода! Жаден съм! Дайте ми чашка вода!
Някой, облечен в черно и бяло… беше много трудно да различи кой точно… го качи на ръба на масата и напипа китката и челото му. Водата дойде. Пи дълго… Зъбите му тракаха на ръба на чашата. После изглежда всички си тръгнаха, всички, освен високият мъж в черно и бяло, който го отнесе до леглото. Майка му и баща му дойдоха. Тогава в бедната му душа се зароди отново греха от притежанието на короната.
— Аз съм крадец! Искам да кажа на Мис Бейдъмс! Къде е тя?
Мис Бейдъмс се появи, надвеси се над него.
— Аз съм крадец! Крадец, като онези в затвора! Но сега ще ви разкажа! Аз откраднах короната, която мъжът остави в хола. Разкъсах хартията, отворих малката кутийка и там беше короната, светеше толкова хубаво, взех я, за да си играя с нея и ме беше страх! Тя е в шкафа, на дъното. Никой никога не пита за нея, но аз се страхувах! Ох, вървете и вземете глупавата кутийка!
Мис Бейдъмс се присегна до най-високата полица на шкафа и свали кутията с най-съкровените притежания на Негово Величество. Под оловните войничета, под слой прах и множество топчета, блестеше диамантената звезда, завита наполовина в скъсана хартия, на която пишеше няколко думи.
Някой изкрещя на края на леглото и мъжът докосна челото на Негово Величество. Той сграбчи кутията и разпръсна съдържанието и на леглото.
— Това е царската корона! — каза той, дишайки тежко, сега най-сетне можеше да си почине, след като показа съкровището на всички.
— То е за теб! — каза гласът на края на леглото. — Прочети бележката. Сега не е време да вземаме каквото и да било.
Бележката беше кратка, дори повече от необходимото и подписана само с инициали. Пишеше: „Ако сложиш това утре вечер, ще знам какво да очаквам!“ Датата беше от преди три седмици.
Настъпи дълбока тишина, която наруши дълбокият глас: „И ти го направи по-бързо от очакваното! Мисля, че сме квит, сега, нали? Ох, не може ли да изхвърлим всичките тези глупости? Скъпа ли е, мили?“