И не успя да стигне по-далеч от Централен Йоханесбург, където се озова под един „Опел Адмирал“.
„Това ли беше всичко?“, помисли си тя, преди да изпадне в безсъзнание.
Ала това съвсем не беше всичко.
Глава 2
За това как в една друга част на света всичко се обърна с главата надолу
НОМБЕКО БЕ БЛЪСНАТА ОТ КОЛА ден, след като навърши петнайсет години. Ала оживя. Нещата щяха да се подобрят. И да се влошат. Но най-вече щяха да се променят.
Ингмар Квист от Сьодертеле, Швеция, на девет хиляди и петстотин километра от Южна Африка, не беше сред мъжете, с които Номбеко щеше да се сблъска оттук нататък. И независимо от това неговата съдба щеше да я засегне с огромна сила.
Трудно е да се каже кога точно Ингмар загуби разсъдъка си, защото стана неусетно. Но е ясно, че бе тръгнало натам още през есента на 1947 година. И че нито той самият, нито съпругата му си даваха сметка какво се случваше.
Ингмар и Хенриета се ожениха, докато все още се водеше война почти из целия свят, и отидоха да живеят в малка къща в гората край Сьодертеле, на трийсет километра южно от Стокхолм.
Той беше обикновен чиновник, а тя – трудолюбива шивачка, която работеше вкъщи.
Срещнаха се за първи път пред зала 2 на Районния съд в Сьодертеле, където се разглеждаше спор между Ингмар и бащата на Хенриета, предизвикан от факта, че една нощ първият бе написал с еднометрови букви „Да живее кралят!“ на стената на местната централа на Шведската комунистическа партия. Комунизмът и кралското семейство по принцип не вървят ръка за ръка, така че, разбира се, още по изгрев-слънце на следващия ден настана голяма олелия, когато лидерът на комунистите в Сьодертеле – бащата на Хенриета – откри какво се бе случило.
Ингмар бе задържан бързо, дори неочаквано бързо, тъй като след деянието си беше легнал да спи на една пейка в парка недалеч от полицейския участък, с четка и боя в ръце.
В съда бяха пламнали искри между обвиняемия и свидетелката Хенриета. Навярно отчасти я бе привлякъл забраненият плод, ала преди всичко Ингмар беше така... пълен с живот... за разлика от баща й, който само обикаляше напред-назад и чакаше всичко да отиде по дяволите, за да може той самият и комунизмът да поемат властта, поне в Сьодертеле. Бащата беше революционно настроен през целия си живот, ала след като на 7 април 1937 година подписа, както впоследствие се оказа, деветстотин деветдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и деветия договор за радиолиценз5, се изпълни и с горчивина и мрачни мисли. На следващия ден един шивач от Хюдиксвал на триста и трийсет километра северно от Сьодертеле беше тържествено поздравен, задето бе подписал милионния договор. Шивачът получи не само слава (говори по радиото!), но и сребърна възпоменателна чаша на стойност шестстотин крони. Докато за бащата на Хенриета нямаше нищо друго освен разочарование.
5 Такса, която собствениците на радиоприемник в Швеция заплащат. – Б. пр.
Така и не се съвзе от тази случка, загуби поначало ограничената си способност да вижда забавното в каквото и да било, най-малко пък в лудорията, която Ингмар беше измислил – да възхвалява крал Густав V върху стената на централата на Комунистическата партия. Той лично водеше съдебния иск на партията и настояваше за осемнайсет години затвор, но в крайна сметка Ингмар Квист бе осъден да заплати глоба в размер на петнайсет крони.
Несполуките на бащата на Хенриета нямаха край. Първо, това с радиолиценза. И относителният провал в Районния съд на Сьодертеле. И дъщерята, която след това се хвърли в прегръдките на монархиста. И, разбира се, проклетият капитализъм, който сякаш неизменно успяваше да се изправи на крака.
А когато Хенриета не спря дотук и реши, че двамата с Ингмар ще се венчаят в църквата, лидерът на Комунистическата партия в Сьодертеле веднъж завинаги скъса всички връзки с дъщеря си, при което майката на Хенриета скъса всички връзки със съпруга си, запозна се с друг мъж на гарата в Сьодертеле, който се оказа германски военен аташе, премести се с него в Берлин малко преди края на войната и повече никой не чу нищо за нея.
Хенриета искаше да има деца, за предпочитане колкото се може повече. Ингмар смяташе, че в основата си идеята е добра, а и не на последно място оценяваше самия процес на осъществяването й. Само като си помислеше за онзи най-първи път в колата на бащата на Хенриета, два дни след делото. Бяха си прекарали добре, ала впоследствие трябваше да се крие в мазето на леля си, докато бъдещият му тъст го търсеше под дърво и камък из цял Сьодертеле. Ингмар просто не биваше да забравя използвания презерватив в колата.