Е, стореното – сторено, а и беше истинска благословия, че бе открил онази кутия с презервативи за американските войници – нещата трябваше да следват правилния ред, за да не стават грешки.
С това Ингмар нямаше предвид, че първо е нужно да изгради кариера, за да може да се грижи за семейство. Той работеше в пощата в Сьодертеле, или Кралската поща, както сам винаги казваше. Заплатата му беше посредствена и съществуваха всички предпоставки да си остане такава.
Хенриета печелеше почти двойно повече от съпруга си, защото беше сръчна с иглата и конеца. Имаше голям кръг от редовни клиенти и семейството щеше да живее добре, ако не беше Ингмар и неговата постоянно нарастваща способност да профуква всичко, което тя успяваше да спести.
Да, децата били добре дошли, ала първо той трябвало да осъществи делото на живота си, а това изисквало цялото му внимание. Не можело да се появяват никакви странични проекти, преди да е постигнал целта си.
Хенриета се възмути от езика на съпруга си. Децата бяха животът и бъдещето, не някакви странични проекти.
− Щом е така, може да си вземеш кутията с презервативи за американски войници и да спиш на дивана в кухнята – каза тя.
Като чу тези думи, Ингмар се смути. Той, разбира се, нямал предвид, че децата са нещо странично, само… ала Хенриета вече знаела. Ставало въпрос за историята с Негово Величество краля. Просто трябвало първо да приключи с това. Нямало да отнеме цяла вечност.
− Моля те, сладка Хенриета. Хайде да спим заедно и тази нощ. И може би да се поупражняваме малко за бъдещето?
Сърцето на Хенриета, естествено, се разтопи. Както толкова много пъти преди и толкова много пъти, които тепърва предстояха.
Това, което Ингмар наричаше дело на живота си, бе да стисне ръката на шведския крал. Беше покълнало като желание, а постепенно се бе превърнало в цел. Кога точно прерасна в пълна обсебеност, беше трудно да се каже. По-лесно бе да се проследи кога и къде започна всичко.
В събота, 16 юни 1928 година, Негово Величество крал Густав V навършваше седемдесет години. Четиринайсетгодишният Ингмар Квист отиде с майка си и баща си в Стокхолм, за да помахат с шведското знаме пред двореца, а след това да посетят „Скансен“6, където имаше и мечка, и вълк!
6 Музей на открито в комбинация със зоопарк. – Б. пр.
Ала се наложи плановете им малко да се променят. Оказа се, че пред двореца е пълно с хора, затова семейството застана край пътя на няколкостотин метра по-нататък, където кралят и неговата Виктория се очакваше да минат в открита карета.
Така и стана. И всичко се разви много по-добре, отколкото майката и бащата на Ингмар дори можеха да си представят. Защото близо до семейство Квист стояха двайсетина ученици от интерната „Лундсберг“, които бяха дошли, за да подарят букет на краля и да изкажат признателността си за подкрепата, която училището им получаваше, до голяма степен поради това, че престолонаследникът Густав Адолф го бе завършил. Беше уговорено каретата да спре за малко, кралят да слезе, да приеме букета и да благодари на децата.
Всичко мина по план, суверенът получи цветята си, ала когато се обърна, за да се качи отново в каретата, зърна Ингмар. И се закова на място.
− Какво красиво момче – възкликна той, след което пристъпи две крачки напред и разроши косата му. – Почакай, имам нещо за теб – добави и извади от вътрешния си джоб лист с юбилейни пощенски марки, току-що пуснати в обращение за рождения му ден.
Подаде ги на малкия Ингмар, усмихна се, каза „направо да те изяде човек“ и разроши косата му още веднъж, преди да се качи при кралицата, която гледаше свирепо.
− Благодари ли както трябва, Ингмар? – попита майка му, когато се съвзе от факта, че Негово Величество бе докоснал нейния син и му бе дал подарък.
− Нне – запъна се Ингмар, все още с листа с пощенски марки в ръка. – Не, нищо не казах. Той беше някак… твърде величествен за това.
Пощенските марки, естествено, се превърнаха в най-ценната вещ на Ингмар. А две години по-късно той започна работа в пощата в Сьодертеле. На възможно най-нископоставената длъжност във финансово-счетоводния отдел, от която шестнайсет години по-късно не беше мръднал.
Високият, представителен монарх бе повод за безкрайно чувство на гордост за Ингмар. Всеки ден Густав V царствено гледаше покрай него от всички марки, които минаваха през ръцете на поданика му по време на работа. Ингмар отвръщаше с покòрен и любящ поглед, облечен в кралската униформа на Кралската поща, макар въобще да не беше наложително да я носи във финансово-счетоводния отдел.