Министър-председателят се намръщи.
Успоредно с това най-належащо било да отделят Идиота и приятелката му от бомбата. След което да я заключат в някой военен бункер.
Фредрик Райнфелд се чувстваше изморен – бе станало толкова късно, че по-скоро беше рано. Призна, че му е трудно да формулира мислите си и да ги облече в думи. Но докато мозъкът му все още функционирал, и той самият се бил сетил за бункера. Там можели да обезвредят бомбата или поне да я зазидат и да се опитат да потиснат спомена за съществуването й.
В живота времето е не по-малко безмилостно към министър-председателите, отколкото към обикновените хора. Понякога дори е май обратното. Следващата точка в официалната програма на Фредрик Райнфелд беше среща в десет часа с президента Ху в Министерския съвет и после обяд в двореца „Сагер“69. Преди това искаше да си вземе душ, за да не мирише на картофено поле, да се преоблече и да си сложи обувки, които не са пълни с кал.
69 Официалната резиденция на шведския министър-председател. – Б. пр.
Ако групата успееше да тръгне скоро, можеше и да се получи. Повече време щеше да отнеме намирането на дълбок и отдалечен военен бункер, където да скрият атомната бомба и да забравят за нея. Този въпрос, колкото и важен да беше, трябваше да остане за следобед.
Министър-председателят обикновено предпочиташе да слуша, рядко прекаляваше с приказките. Сега сам се изненада от откровеността, с която говореше пред Номбеко Майеки. Макар че това едва ли беше толкова странно. Понякога всички се нуждаем да споделим най-съкровените си мисли, а с кого другиго би могъл да обсъди тримегатоновия проблем, който в момента ги измъчваше, ако не с южноафриканката и нейния приятел?
Фредрик Райнфелд разбираше, че се налага да увеличи броя на посветените в тази най-върховна тайна. Смяташе да започне с главнокомандващия – човекът, отговарящ за военния бункер, където и да се намираше той. Тъй като главнокомандващият вероятно не можеше нито да обезвреди бомбата, нито да зазида изхода без чужда помощ, им трябваха още поне един или двама души. В такъв случай най-малкото следните лица щяха да знаят това, което не биваше да знаят: 1) главнокомандващият; 2) специалистът по обезвреждане; 3) зидарят; 4) нелегалната имигрантка Номбеко Майеки; 5) несъществуващият Холгер Квист; 6) твърде съществуващият му брат; 7) сприхавата приятелка на брата; 8) една бивша производителка на картофи, понастоящем графиня; 9) Негово Безгрижно Величество кралят, както и: 10) един пенсиониран агент на Мосад.
− Цялата тази работа няма начин да завърши добре – каза министър-председателят Райнфелд.
− Тъкмо обратното – рече Номбеко. – Повечето хора, които току-що изредихте, имат основателни причини да си мълчат за това, което знаят. Някои от тях пък са толкова объркани, че никой не би им повярвал, дори и да се разприказват.
− Краля ли имате предвид? – попита Райнфелд.
Министър-председателят и Ху Дзинтао щяха да обядват в двореца „Сагер“ в компанията на някои от най-видните представители на шведската икономика. После президентът Ху трябваше да отиде направо на летище „Арланда“, където личният му „Боинг 767“ щеше да го очаква, за да го закара в Пекин. Чак тогава биха могли да повикат главнокомандващия в кабинета на министър-председателя.
− Може ли в такъв случай да се осмеля да ви поверя бомбата, докато първо обядвам с Ху, а след това запознавам главнокомандващия със ситуацията, госпожице Номбеко?
− Е, вие най-добре знаете какво можете да се осмелите да сторите и какво не, но аз вече от двайсет години нося съвместна отговорност за това оръжие и досега не е избухнало. Вярвам, че ще се справя още няколко часа.
В този момент тя видя кралят и графинята да излизат от кухнята и да се насочват към моста. Не беше изключено да са намислили нещо нередно. Номбеко нямаше време за губене.
− Уважаеми господин министър-председател... Влезте в кухнята и се погрижете за агента от Мосад, използвайки разума и интелекта, които несъмнено притежавате. А аз ще отида на моста, за да се уверя, че кралят и неговата графиня няма да направят някоя глупост.
Фредрик Райнфелд разбираше какво има предвид Номбеко. С цялото си същество чувстваше, че не бива да се постъпва така.
Министър-председателят въздъхна – и влезе, за да постъпи точно така.
− Събудете се!
Министър-председателят раздруса агент Б няколко пъти, докато той отвори очи и с ужас си спомни къде се намира.