Министър-председателят изгълта еспресото и си помисли за пореден път, че преживяваше най-странното денонощие в живота си.
− Какво още има да допълни преводачката? – попита той.
Каза го без ирония.
Според Номбеко беше добре, че срещата ще е посветена на демокрацията и човешките права, защото така министър-председателят впоследствие можел да каже, че срещата е била посветена на демокрацията и човешките права.
„В цялата си брилянтност е и циник“, помисли си Фредрик Райнфелд.
***
− Господин министър-председател, за мен е чест да се срещна с вас вече при по-нормални обстоятелства – каза президентът Ху с усмивка и подаде ръка. – И с вас, госпожице Номбеко, пътищата ни се пресичат за пореден път. Изключително ми е приятно, държа да отбележа.
Номбеко отвърна, че и тя мисли така, ала отново трябвало да отложат спомените за сафарито, защото иначе министър-председателят щял да изгуби търпение.
− Между другото, той планира да започне направо с въпроси, свързани с демокрацията и човешките права – области, в които смята, че не се представяте особено добре. И в случая не е съвсем на погрешно мнение. Но не бива да се безпокоите, вярвам, че ще подходи доста внимателно. Е, да започваме, ако сте готов?
Ху Дзинтао се намръщи при мисълта за онова, което щеше да последва, ала запази спокойствие. Не можеше да си позволи да избухне, тъй като южноафриканката беше твърде очарователна. А и това бе първият път, когато работеше с преводач, който превеждаше казаното още преди да е било казано. Впрочем вторият. Същото му се бе случило някога в Южна Африка много години по-рано.
Министър-председателят действително започна предпазливо. Описа демократичните възгледи на Швеция, изтъкна стандартите й по отношение на свободата на словото, предложи на приятелите в народната република подкрепа, за да развият сходни традиции. И с по-тих глас постави въпроса за освобождаването на политическите затворници в страната.
Номбеко преведе, но преди Ху Дзинтао да успее да отговори, добави от себе си, че това, което министър-председателят всъщност се опитвал да каже, било, че не могат да затварят писатели и журналисти само защото пишат неща, които не са приятни на властта. И да изселват принудително хора, да цензурират интернет…
− Какво му казваш сега? – попита министър-председателят.
Беше забелязал, че преводът отне двойно повече време, отколкото можеше да се очаква.
− Просто преведох думите ви и после разясних какво сте имали предвид, за да ускоря малко разговора. И двамата сме твърде изморени, за да седим тук цял ден, нали?
− Разяснила си какво съм имал предвид? Не бях ли достатъчно ясен? Това е дипломация на най-високо ниво – в такива случаи преводачът не може просто да си измисля!
Безспорно. Номбеко обеща оттук нататък да се постарае да си измисля възможно най-малко и се обърна към президента Ху, за да му каже, че министър-председателят не е доволен, задето тя се намесва в разговора.
− Това е разбираемо – отвърна Ху Дзинтао. – Но моля, преведете му, че съм възприел както неговите думи, така и вашите, и че притежавам достатъчно политически усет, за да ги разгранича.
После Ху Дзинтао се впусна в пространен отговор, който включваше базата Гуантанамо в Куба, където вече от пет години имало затворници, чакащи да узнаят в какво са обвинени. Президентът, за съжаление, бил добре запознат и с неприятния случай от 2002-ра, когато Швеция покорно изпълнила нарежданията на ЦРУ и депортирала двама египтяни, обричайки ги на затвор и изтезания, след което се оказало, че поне единият от тях е бил невинен.
Ху Дзинтао и министър-председателят продължиха да си разменят реплики в този дух още няколко рунда, докато Фредрик Райнфелд реши, че е било достатъчно, и премина към въпроса за околната среда. Тази част от разговора протече по-гладко.
Малко по-късно поднесоха чай и сладкиши, включително и на преводачката. В неформалната обстановка, която естествено се създава около маса за чай, президентът използва случая дискретно да изрази надеждата си, че драмата от вчерашния ден се е разрешила по най-добрия начин.
Министър-председателят благодари и отговори, че точно така е станало, без да изглежда съвсем убедителен. Номбеко забеляза, че на Ху Дзинтао му се иска да научи повече, и от чиста любезност добави – през главата на Райнфелд, – че нещата клонели към това бомбата да бъде затворена във военен бункер, след което входът му да се зазида завинаги. Помисли си, че навярно не е трябвало да казва онова, дето току-що бе казала, ала поне не беше измислица, а самата истина.
Като по-млад Ху Дзинтао беше работил известно време по ядрените въпроси (всичко бе започнало с пътуването му до Южна Африка) и в името на страната си проявяваше любопитство към въпросната бомба. Вярно, че тя беше на няколко десетилетия и от практическа гледна точка Китай нямаше нужда от нея – китайската военна машина разполагаше с предостатъчно мегатонове. Но ако сведенията в разузнавателните доклади бяха точни, в разглобен вид бомбата би предоставила на Китай възможността да добие реална представа за южноафриканската, с други думи, израелската ядрена технология. А това би могло на свой ред да бъде важна част от анализа на съществуващата връзка между Израел и Иран и съотношението на силите им. Иранците бяха добри приятели на Китай. Или наполовина добри. Нефт и природен газ течаха от Иран на изток, като в същото време Китай никога не бе имал по-проблематични съюзници от тези в Техеран (с изключение на Пхенян). Освен всичко друго, не можеше да се разбере нищо за тях. Създаваха ли собствени атомни бомби? Или само вдигаха врява с приказки и с конвенционалните оръжия, с които вече разполагаха?