Номбеко прекъсна разсъжденията на Ху Дзинтао.
− Струва ми се, че обмисляте въпроса с бомбата, господин президент. Да попитам ли министър-председателя дали е готов да ви я даде? Като подарък за укрепване на мира и сътрудничеството между вашите страни?
Докато президентът Ху си мислеше, че вероятно съществуват и по-подходящи подаръци в името на мира от атомна бомба с мощност три мегатона, Номбеко продължи с аргумента, че Китай притежавал достатъчно бомби от този вид и една повече или по-малко надали щяла да навреди. Така или иначе, била убедена, че Райнфелд не би имал нищо против ядреното оръжие да отиде на другия край на земното кълбо. Или дори още по-далеч, стига да е възможно.
Ху Дзинтао отговори, че със сигурност в природата на атомните бомби е заложено да вредят, даже когато това не е търсен ефект. Ала макар че госпожица Номбеко била разтълкувала правилно интереса му към шведската бомба, едва ли било уместно да иска подобна услуга от министър-председателя. Затова я посъветва да се върне към задачата, която й е поставена, а именно да превежда, преди да е дала основание на Райнфелд отново да се подразни.
Само че вече беше късно.
− За какво говорите, по дяволите? – извика министър-председателят ядосано. – Трябваше да превеждаш и нищо повече!
− Да, извинете, господин министър-председател, просто се опитах да разреша един проблем на президента – отвърна Номбеко. – Но не се получи. Така че давайте, говорете. Околна среда и човешки права и такива неща.
Министър-председателят отново изпита преследващото го чувство, че това, което се случваше, не беше възможно да се случва. Този път причината беше, че неговата собствена преводачка бе преминала от отвличане на хора към отвличане на разговор с държавния глава на чужда страна.
По време на обяда Номбеко си изработи хонорара, който нито бе поискала, нито й бе предложен. Поддържаше оживен разговор между президента Ху и шведския министър-председател, шефовете на „Волво“, „Електролукс“ и „Ериксон“ – почти без да се намесва. Само на няколко пъти не се сдържа. Например, когато президентът Ху за втори път благодари на шефа на „Волво“ за великолепния подарък, който бе получил, с допълнението, че китайците не можели да правят такива хубави коли, Номбеко, вместо да преведе същото още веднъж, му предложи той и неговата страна да купят цялата компания „Волво“, за да спрат да им завиждат.
А докато шефът на „Електролукс“ разказваше за разпространението на различните продукти на компанията в Китай, Номбеко подхвърли на Ху, че в качеството си на генерален секретар на Китайската комунистическа партия би могъл да предвиди едно дребно поощрение с марката „Електролукс“ за всичките й верни членове.
Тази идея се стори така прекрасна на президента, че той още на масата попита представителя на компанията какво намаление би предоставил, ако получи поръчка за шейсет и осем милиона седемстотин четирийсет и две хиляди електрически чайника.
− За колко? – попита шефът на „Електролукс“.
***
Главнокомандващият беше на почивка в Лигурия, когато министър-председателят, чрез своята секретарка, го повика обратно в Швеция. Чисто и просто следвало да се прибере вкъщи – формулировката звучеше не като молба, а като заповед. Отнасяло се до националната сигурност – трябвало да има готовност да докладва за актуалното състояние на военните бункери в Швеция.
Главнокомандващият потвърди, че заповедта е приета, прекара около десет минути, размишлявайки какво ли би могъл да иска министър-председателят, преди да се откаже и да поръча един Jas 39 Gripen72 да дойде да го вземе и да го върне в Швеция със скоростта, която Райнфелд косвено беше определил (а именно два пъти по-бързо от скоростта на звука).